Мъртви преди мрак
- Автор: Харис Шарлейн
- Серия: Sookie Stackhouse #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Ганева-Морисън
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртви преди мрак». Краткое содержание книги:
Суки Стакхаус е млада привлекателна жена, която живее в провинциално градче и работи като сервитьорка в местния бар. Това, което я отличава от другите хора, е дарбата й да „чува“ чуждите мисли. Тази способност е нейното проклятие. Съгражданите й я смятат за смахната, а любовният й живот е в пълен застой.
Тогава се появява привлекателният и загадъчен Бил Комптън. Суки не може да прочете мислите му, но усеща, че той е мъжът на мечтите й. Но Бил също носи своето проклятие — той е вампир. Въпреки че се опитва да заживее сред хората, той не може напълно да промени навиците си. Любовта им е обречена, но Суки решава да послуша гласа на сърцето.
Скоро обаче тя разбира, че не е лесно да обичаш някого, който е мъртъв преди мрак. Когато в градчето са извършени серия убийства, местните хора започват да подозират вампирите. Суки предчувства, че тя ще бъде следващата жертва на мистериозния убиец.
— Суки… — беше Сам, сложи ръце на раменете ми и ме обърна към себе си. — Какво има? — Гласът му звучеше толкова нежно, че замалко да се разплача.
— Би трябвало да звучиш ядосано, за да не се разплача — казах.
Той се засмя и ме прегърна.
— Какво има?
Нямаше намерение да се откаже и да излезе.
— Ами, аз… — Спрях се.
Абсолютно никога не бях обсъждала гласно проблема си (ето как гледах на умението си) със Сам или с когото и да било другиго. Из целия Бон Темпс се носеше мълвата защо съм странна, но май никой не осъзнаваше, че непрестанно трябва да слушам бръщолевенето им наум, независимо дали искам или не. Всеки ден дъра-бъра, дъра-бъра, дъра-бъра…
— Да не би да чу нещо, което да те подразни? — Гласът му бе тих и прозаичен.
Докосна центъра на челото ми, за да покаже, че е наясно как точно мога да „чуя“.
— Да.
— Не знаеш какво да направиш, нали?
— Не.
— И повече не издържаш, нали, съкровище?
— О, да.
— Значи вината не е твоя.
— Опитвам се да не ги чувам, но невинаги успявам да заключа съзнанието си.
Усетих една сълза, която не успях да спра, да се стича надолу по лицето ми.
— Така ли правиш? Как точно заключваш съзнанието си, Суки?
Звучеше искрено заинтригуван, а не като да си мисли, че съм мръднала. Вдигнах поглед и се взрях в безспорно прекрасните му сини очи.
— Ами просто… трудно е да се опише с думи, трябва да се изпита… Издигам ограда, не, не ограда, по-скоро все едно подреждам една до друга метални плочи като преграда между моето съзнание и това на останалите.
— И трябва да ги удържаш?
— Да. Изисква сериозна концентрация. Все едно непрестанно да държа съзнанието си разделено на две. Ето защо хората ме смятат за смахната. Половината от съзнанието ми се опитва да държи преградата, а другата половина, да речем, приема поръчки. Така че понякога не съм в състояние да водя смислен разговор.
Чувствах се сто пъти по-добре дори само от факта, че мога да говоря за това.
— Самите мисли ли четеш, или по-скоро долавяш впечатления?
— Зависи от човека и какво е състоянието му. Ако е пиян или сериозно обезпокоен, получавам само образи, усещания, намерения. Ако е трезвен и здравомислещ, думи и образи.
— Вампирът казва, че не можеш да го чуваш.
Идеята, че Бил и Сам са говорили за мен, ме накара да се почувствам страшно специална.
— Така е — потвърдих.
— Доволна ли си от това?
— И още как — бях напълно искрена.
— Мен можеш ли да чуеш, Суки?
— Не желая да опитвам — отвърнах припряно. Отидох до вратата на склада и застанах до нея с ръка на дръжката. Извадих кърпичка от джоба на панталоните си и попих сълзата от бузата си. — Ако прочета мислите ти, ще трябва да напусна, Сам. А харесвам и теб, и мястото.
— Пробвай някой път, Суки — рече непринудено и се обърна да отвори един кашон с уиски с резеца, който държеше в джоба си. — Не се притеснявай за мен. Работата е твоя, докато я искаш.
Избърсах една от масите, на които Джейсън бе разсипал сол. Беше дошъл да хапне хамбургер с пържени картофки и да пийне няколко бири.
Размишлявах върху предложението на Сам.
Нямаше да се опитвам да чета мислите му днес. Той имаше готовност. Щях да изчакам да започне да се занимава с нещо друго и тогава да се вмъкна в съзнанието му. Беше ме поканил, което си беше абсолютно уникално.
Хубаво е да се чувстваш поканен.
Освежих грима си и сресах косата си. Откакто забелязах, че Бил я харесва пусната, я носех така, само дето цяла вечер ужасно ми пречеше. Стана време да си тръгвам, така че отидох да си взема чантата от шкафа в офиса на Сам.
Къщата на Комптън, подобно на бабината, бе построена с гръб към пътя, но за разлика от нейната гледаше към гробището и се забелязваше по-лесно от общинския път. Това се дължеше, или поне отчасти, на разположението й на върха на хълм. Беше двуетажна, докато у баба вторият етаж бе два пъти по-малък, макар да имаше две спални за гости и таванска стая.
В един период от дългата си история родът Комптън са притежавали много хубава къща. Дори в мрака изглеждаше красива донякъде. Но денем бе видно, че колоните се лющят, дървената облицовка е изкривена, а дворът прилича направо на джунгла. При влагата и топлината в Луизиана, докато човек се усети, може да изпусне от контрол растителността. А и старият господин Комптън не беше от тези, дето ще платят на някого да му свърши работата. Когато го напуснаха силите, той просто го остави на произвола — неуреден.
Чакълът на извитата алея за коли пред къщата не бе сменян от години и колата ми поднесе към входната врата. Забелязах, че цялата къща свети, и нещо ми подсказа, че тази вечер няма да е като миналата. Пред къщата беше паркиран бял „Линкълн Континентал“ с тъмносин капак. Имаше стикери. На единия със сини букви върху бял фон пишеше „Вампирско ухапване“, а на другия в жълто и червено — „Ако даваш кръв — свиркай“. На регистрационната табела бе изписано само „Кучешки зъби 1“.