Отровата на Алкория
- Автор: Дастие Дан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Ласкаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отровата на Алкория». Краткое содержание книги:
С много трудности и на края на физическите и психическите си сили, екипажът на звездолета открива мечтаната планета. А тя е райска. Планета също като Земята, населена от хора също като земните, с всички изкушения, които може да предложи една райска градина на клетия корабокрушенец. Местното население е с ниво на технологиите близко до това на индианците и сякаш изобщо не се притеснява и не изпитва страх от пришълците от небето. Напротив, всички са весели и безгрижни. Въпреки строгите заповеди, човек от екипажа е намерен в колибата на туземка, и то в състояние, подобно на това на местните хора. Оказва се, че е пил от опиат, наречен талеф, който местните хора консумират и на който дължат своята безметежност. Провинилият се е изолиран в килия, и там претърпява страшна мутация, превръщайки се в чудовище с огромна физическа и психическа мощ, което с лекота успява да държи под своя контрол всички човеци, оказали се достатъчно близо до него. Когато чудовището успява да избяга в гората, на карта е поставено не само успешното завършване на мисията, а и животът на местното население, което сякаш не осъзнава случилото се.
В райската градина на Алкория хората не са единствената разумна раса и, ако командирът Крис Холдън не успее да спре чудовищата, в които се превръща екипажа му, бъдещето на цялата човешка цивилизация ще бъде загубено. Но той открива своя съюзник там, където най-малко очаква…
— Там… там е! — заекна внезапно един от космонавтите.
Човекът-растение се намираше в края на оголения от експлозията терен, стъпил здраво на силните си крака. Неговите странни и извънредно подвижни пипала плющяха във въздуха от двете страни на тялото. Погледът на тесните му очи фиксираше групата земяни, които инстинктивно се притискаха един до друг.
— Трябва… да го убием — задъхваше се Викърс, като се опита да вдигне пушката си. — Стреляйте, по дяволите… Стреляйте!
Но той самият се чувствуваше неспособен да натисне спусъка. От това разстояние те не можеха да пропуснат целта. Невероятното чудовище стоеше неподвижно.
— То се подиграва с нас — помисли с горчивина Викърс. — Заповядва… заповядва ни да не стреляме по него и ние се подчиняваме!
Колко време са стояли така, един срещу друг? Не бяха в състояние да кажат. Тази сила, срещу която не можеха нищо да сторят, ги правеше неспособни да вземат каквото и да е решение. После чудовището бавно се размърда и заотстъпва в буйната растителност, без да ги изпуска от погледа на едва забележимите си очи, разположени по средата на отвратителната глава, над която се полюшваше венецът от тичинки.
Викърс направи крачка напред, след това още една. Хората го последваха като хипнотизирани от гнусното чудовище.
— Трябваше да предупредим Крис — каза Джеф Викърс.
Но го изрече неуверено, знаейки със сигурност, че няма да има сили да повика командира на Сигнус-X-I.
„Свършено — помисли той. — Свършено е с нас…“
Те навлизаха в гората против волята си. Всъщност те вече нямаха воля. Мозъкът им беше изцяло подчинен на това ужасяващо създание. Все пак Джеф Викърс установи, че не е загубил съвсем разсъдъка си. Много добре виждаше нещата, които го заобикаляха. Да, той виждаше цялата тази зеленина, с която се сливаше кошмарният силует на онова създание, господствуващо над тях с психическата си сила. Тук-там висяха на гроздове едри цветя с разноцветни венчета.
Рой объркани мисли нахлу в главата на Викърс. Мисли, които не бяха негови. Те напираха, въпреки отчаяните усилия, които правеше да ги прогони. Цветята…
— В тях има живот… Живот, недостъпен за такива несъвършени същества като нас… И знаят, че сме тук…
Венчетата мърдаха. Полюшваха се с извънредно бавни движения.
„Те са ни усетили — помисли си Викърс. — Те…“
И каза на висок глас:
— Те мислят!
Изведнъж той почувствува бясната омраза, която се излъчваше от тези великолепни цветя, и залитна от шока на това откритие. Да, тези цветя можеха да мислят. И Викърс моментално разбра, че те са в тесен психически контакт с чудовището, което отново се бе спряло. Значи това бяха онези объркани мисли, които нахлуваха в мозъка му. Мисловни съобщения се предаваха между чудовището и пъстрите цветя… Джеф Викърс почувствува как стиснатите му пръсти се разтварят и изпускат оръжието. Още една категорична заповед. И той се бе подчинил.
Около него мъжете от групата също изтърваваха оръжията си, сваляха коланите, на които още висяха йонни гранати. Всичко вършеха машинално, въртяха вяло глави и се оглеждаха наоколо с безизразни лица, сякаш вторачени в себе си.
„И аз съм като тях — помисли си Джеф Викърс. — Това създание ни държи в ръцете си… Но какво иска то в крайна сметка!“
— Много е рано още… Но скоро ще узнаете…
Отговорът бе натрапен на Викърс. Той не се породи в неговия мозък, а в мозъка на онова създание, което го фиксираше от двете хоризонтални цепки, служещи му за очи.
— Най-после попаднахте в клопка, поставена от хилядолетия насам… Вселената стигна до повратен момент в своето съществувание… Вие ще бъдете носителите на една цивилизация, която ще я залее…
Странният рев на растителното същество грубо изтръгна Викърс от летаргията му. Тръпки полазиха по кожата му. Той се огледа наоколо с тъпо изражение и затърси оръжието си. Когато се хвърли върху йонната пушка, която лежеше в краката му, неговите хора също излизаха от това състояние на вцепенение и неподвижност. От двете страни на Викърс се чуха подвиквания. Но когато той най-накрая бе в състояние да си служи с оръжието, растителното чудовище го нямаше вече. Предчувствието за неотвратима опасност накара помощник-командира на Сигнус-X-I да скочи на крака.