Отровата на Алкория
- Автор: Дастие Дан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Ласкаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отровата на Алкория». Краткое содержание книги:
С много трудности и на края на физическите и психическите си сили, екипажът на звездолета открива мечтаната планета. А тя е райска. Планета също като Земята, населена от хора също като земните, с всички изкушения, които може да предложи една райска градина на клетия корабокрушенец. Местното население е с ниво на технологиите близко до това на индианците и сякаш изобщо не се притеснява и не изпитва страх от пришълците от небето. Напротив, всички са весели и безгрижни. Въпреки строгите заповеди, човек от екипажа е намерен в колибата на туземка, и то в състояние, подобно на това на местните хора. Оказва се, че е пил от опиат, наречен талеф, който местните хора консумират и на който дължат своята безметежност. Провинилият се е изолиран в килия, и там претърпява страшна мутация, превръщайки се в чудовище с огромна физическа и психическа мощ, което с лекота успява да държи под своя контрол всички човеци, оказали се достатъчно близо до него. Когато чудовището успява да избяга в гората, на карта е поставено не само успешното завършване на мисията, а и животът на местното население, което сякаш не осъзнава случилото се.
В райската градина на Алкория хората не са единствената разумна раса и, ако командирът Крис Холдън не успее да спре чудовищата, в които се превръща екипажа му, бъдещето на цялата човешка цивилизация ще бъде загубено. Но той открива своя съюзник там, където най-малко очаква…
Изведнъж, тъкмо когато малката група се канеше да тръгне, някакъв шум отвъд храстите привлече вниманието на Викърс.
— Чакайте малко — прошушна той, готов да натисне спусъка на йонната си пушка. — Тук наоколо има нещо. Разпръснете се, без да вдигате шум… Стреляйте само в краен случай, но стреляйте, не се колебайте.
Мълчаливи като сенки, хората се отдалечиха един от друг и заобиколиха храсталаците, които им препречваха пътя. Гледката, която се разкри пред очите им, ги накара да занемеят в продължение на няколко секунди. Странно шествие се носеше към тях и Викърс веднага разпозна начело на процесията старейшината на алкорианците от Ава-ера. Зад него бавно вървяха неколцина мъже, които държаха две набързо стъкмени носилки от клони. Две-три жени следваха шествието.
Това, което изненада най-вече Джеф Викърс, когато групата спря пред тях, бе необичайният израз по лицата на алкорианците. Изглеждаха поразени, като в някакъв транс. Жените, обикновено тъй весели, сега бяха обхванати от някаква необяснима скръб.
Викърс наведе дулото на оръжието си и махна приятелски с ръка. Галеа-Ивхи му отговори с обичайното си леко повдигане на тоягата, но никаква усмивка за поздрав не озари сериозното му както никога лице.
— Какво става? — попита тихо Викърс на алкориански.
Старецът не отговори, сякаш не бе разбрал въпроса. После той се поотдръпна встрани и смътна искрица проблесна в очите му, изпълнени с дълбока тъга. Тогава Викърс можа да види какво имаше в двете носилки, които алкорианците безкрайно внимателно положиха на тревата. Изведнъж той почувствува как сърцето му се качва в гърлото и стомахът му се свива от силно гадене. Двете тела в носилките, ужасно осакатени и почти разпокъсани, представляваха отвратителна кървава каша, но все още можеше да се различи, че са мъж и жена…
— Боже мой… — изуми се Викърс.
Той погледна Галеа Ивхи, чийто поглед също бе отправен към двата трупа, и попита отново:
— Какво се е случило, приятелю?…
Старецът сякаш излезе от вцепенението си и отклонявайки уморения си поглед встрани, обясни тихо:
— Тръгнаха да берат плодове. Бяха четирима… Двама от тях дойдоха да ни предупредят. Казаха, че някакво непознато същество се е нахвърлило върху им, надавайки страхотен рев. За няколко секунди младежът и момичето, които носим сега, са били превърнати в това, което виждате… Нещастие сполетя народа ни, земяни…
— Как изглеждаше това същество? — попита трескаво Викърс.
Описанието, което направи един от отървалите се алкорианци, не остави никакво съмнение у земяните. Ралф Престън, или поне това отвратително и опасно нещо, в което се бе превърнал, наистина бе минал оттам. Сигурно алкорианците са го изненадали и той веднага се е спуснал в ужасна атака с тежки последствия.
— Какво е това същество? — попита Галеа Ивхи.
— Още не знаем с точност — предпазливо се обади Викърс. — Но и ние имаме убити и сега преследваме това чудовище, за да се опитаме да го унищожим. Трябва да се върнете колкото може по-скоро във вашето село. Жената от нашия екип е сигурно там вече. Барикадирайте се и бъдете готови да се защитавате. Разбирате ли?
Галеа Ивхи не разбираше. Той се намираше между съня и действителността и Викърс беше сигурен, че алкорианците наистина не осъзнават каква опасност ги заплашва. Тези изпитания бяха съвсем нови за тях. Познаваха смъртта естествено, но тя никога не ги бе покосявала по този ужасен и брутален начин, така че бяха неподготвени за събитията… Но дори и да не съзнаваха това, все още страхът бавно се прокрадваше у тях, като коварна отрова…
— Нещастие ни сполетя — повтори старецът примирено.
Той даде някаква заповед и носачите вдигнаха носилките с мъртъвците, за да тръгнат отново. Викърс срещна широко отворените очи на една от жените, съвсем младо момиче, което вървеше машинално, вперило поглед в ужасно осакатените тела.
Когато се изравниха, той я чу да тананика в полуглас някаква ритмична мелодийка. Затрогваща жалобна песен, от която ти се приплаква.
— Радиовръзка с Х-I, незабавно — заповяда Викърс напрегнато. — Трябва да предизвестим командира…
Глава VIII
— Имате връзка с базата, командире — каза радистът, подавайки дисковидния микрофон на Джеф Викърс.
Леко носовият тембър на Крис Холдън прозвуча ясно в спокойното утро:
— Джеф, какво направихте?
— Нещата не вървят на добре, Крис — промърмори Викърс, поднасяйки микрофона до устата си. — Продължаваме по следите на нашия дивеч, но се случи нещо лошо… Попаднал е на група алкорианци, тук някъде. Ужасно е… Крис. Един мъж и една жена — убити, превърнати в безформена маса. Хората от селото са дошли да вземат телата. Не могат да разберат какво ги е сполетяло. Опитах се да ги убедя, че трябва да се укрият в селото, но не съм сигурен дали осъзнават опасността. Приемат събитията като неизбежна фаталност. Неспособни са да реагират нормално.