— Запознай се с баща ми. — Думите на Боренсон отекнаха в ума на Мирима и за миг тя си помисли, че е полудял. — Роланд. Казва се Роланд.
Момиченцето вдигна фенера и Мирима се взря в лежащия на земята труп. Мъртвецът наистина много приличаше на Боренсон, но беше с няколко години по-млад от него. Лежеше изпънат на земята, зяпнал към небето. Зейналата рана на рамото му беше грубо превързана, кръвта бе оцапала ризата му. Момичето изтри с ръкав сълзите от лицето си. Студеният дъжд не спираше.
— Баща ти? — попита Мирима.
— Беше Посветител — каза Боренсон. — Дал метаболизма си на Дома Ордън. Повече от двайсет години спа в Синята кула. Събудил се едва преди седмица. Аз… никога не го бях виждал.
Мирима кимна, онемяла от потрес. Боренсон никога не беше виждал баща си?
Гласът му беше безстрастен и напрегнат.
— Интересно как можеш да скърбиш за смъртта на човек, когото никога не си виждал. Като дете знаех, че майка ми ме мрази. Често си мечтаех как баща ми ще се събуди, ще разбере, че си има син. Мечтаех си, че ще ме спаси от майка ми. Сега, както изглежда, той наистина е дошъл, за да ме види. Но аз не можах да го спася. Е…
За рицарите на Мистария казваха, че са по-корави от камък. Бяха научени да приемат болката и смъртта. Казваха, че в битка смехът на Боренсон изнервял и най-силните мъже. Сега, въпреки че Боренсон не признаваше терзанието си, Мирима усети, че то го разкъсва.
Тя си спомни как майка й веднъж бе казала, че когато една силна личност говори откровено за болката си, то е защото не може да я понесе повече и заради това се стреми да сподели бремето с други.
Всеки израз на утешение, който й хрумваше, й се струваше дребнав и не на място. Боренсон вдигна глава.
Никога не беше виждала такава болка в мъжки очи. Очите му бяха кръвясали, клепките му дори бяха подути от кръв. Самите очи сякаш бяха покрити с жълт варак. Разбра, че това, което бе помислила за дъждовни капки по лицето му, е пот, потекла от челото. И си спомни една песничка от Хиърдън — децата я пееха, когато си играеха на криеница:
Хайде да бягаме в Дера. Да бягаме.
Да полудуваме в езерата на Дера.
Там, където си играят лудите!
— Как мога да ти помогна? — попита Мирима.
Той извърна глава и промълви:
— Не е лесно да те остави човек. — Гласът му беше напрегнат.
— Не е. Не се оставям да ме оставят. Нали дойдох при теб.
Мирима слезе от коня си и застана над мъжа си. И двамата бяха толкова напрегнати, че някак не посмя да го прегърне.
— Щеше да е по-добре за теб — каза Боренсон, сякаш към земята, без да спира да трепери. — Върни се у вас, при сестрите си и майка си.
Знаеше колко го беше измъчило деянието му отпреди седмица. Беше убил крал Силвареста и две хиляди Посветители по заповед на бащата на Габорн и умът му не можеше да го побере.
А Мирима не можеше да побере в ума си страданието на човек, принуден да избие видиотени хора и деца — хора, чието единствено престъпление е било, че са обичали своя владетел толкова, че са пожелали да му отдадат най-добрите си качества.
Но сега видя в очите му нещо още по-мрачно. Думите не можеха да опишат отчаянието в тях.
— Какво е станало? — попита тя колкото можа по-нежно.
— Какво ли? — отвърна тежко Боренсон. — Нищо особено. — Баща ми умря. Намерих Сафира, сега и тя е мъртва. Халите взеха и двамата.
— Знам — отвърна Мирима. — Видях тялото й.
— Да беше я видяла жива — промълви Боренсон и очите му изведнъж светнаха, сякаш отразяваха блясъка й. — Светеше като слънце, а гласът й беше толкова… красив. Мислех, че Радж Атън със сигурност ще я послуша.
