Родена магьосница

„Като лице, изцедено от кръв“ — помисли той. Всичките му мисли се въртяха все около смъртта. Примига — очите го щипеха, — за да махне образа на Сафира, паднала насред бойното поле при Карис и как кръвта бликаше от челото и носа й.

Беше мъртва, а той продължаваше да живее.

Стисна зъби, решен да не даде воля на скръбта си. Но не можеше да спре мислите си. Предния ден беше яздила точно по този път. Със своите дарове на мирис той можеше да долови жасминения й аромат във въздуха, можеше да подуши миризмата на коня й. Сафира беше умряла, заради своя кураж и състрадание.

Сафира беше умряла. По-добре да беше умрял Габорн.

— Защо? — прошепна на Земята Радж Атън. — Защо не избра мен за свой крал. Защо не мен?

И се вслуша, но не защото очакваше отговор, а някак по навик. Вятър въздъхна долу през горите. Някъде наблизо под снежната покривка сред сухите планински треви прошумя мишка; звукът щеше да остане нечут за всеки друг. Нищо повече.

Радж Атън беше отраснал с приказки за хора, измамили смъртта. Хасан Безглавия беше крал, живял преди осемдесет години, и бе взел сто и четиринайсет дара на жизненост. В една битка му отсекли главата. Но също както жабата продължава да живее и след като й откъснат главата — същото станало и с Хасан.

Тялото на Хасан запълзяло и даже написало писмо по пясъка, с което помолило за милостива смърт. Но врагът му се подиграл и сложил в клетка неумиращото тяло. Майката на Радж Атън разправяше, че Хасан избягал и нощем в пустинята човек все още можел да чуе как пръстите му стържат в пясъка — Хасан Безглавия все още се лутал из пясъците и търсел възмездие.

Беше само приказка, колкото да плашат децата с нея.

Но Радж Атън беше проучил тази история, знаеше пълната версия. Хасан загубил само част от главата си — от темето до над устата. Тялото му продължило да живее, защото долната част на мозъка останала цяла. Затова преживял още три седмици, измъчван от глад и жажда, докато личинките на мухите не го изяли жив.

Радж Атън беше извършил подобен опит с един високо надарен убиец, сър Робър Клайски. Беше убеден, че собствените му дарове ще го опазят жив много по-дълго, отколкото би допуснал някой.

Сега беше изправен пред ужасен избор, но се боеше, че накрая няма да има такъв.

Стисна юмруци. Кръвта кипна в жилите му. И се закле безмълвно: „Габорн, Земята ще е моя.“

Когато отвори очи, забеляза долу сред дърветата сребрист блясък, който само неговите очи можеха да засекат — цвета на топлина от живо тяло. Примижа и видя два елена със сплетени рога. Единият вече беше мъртъв, изтощен от битката. Но живото животно не можеше да се освободи.

Случваше се понякога през есента. Самците се сбиваха, рогата им се сплитаха и и двете животни оставаха вкопчени в смъртна прегръдка.

Дори победителят изглеждаше полужив.

„Не съм длъжен да избирам сега — каза си Радж Атън. — Не съм длъжен точно сега да стъпвам в огъня и да се отказвам от всичко човешко. Хасан е притежавал само малка част от жизнеността, която имам аз.“