Родена магьосница

„Ключовите дарове“ беше термин, използван от облекчителите. Означаваше даровете, с които се е родил човек. Като ключовите камъни в арка, те поддържаха човешката цялост. Новината беше ужасна.

— Вие умирате — каза го направо Чеспот. — В известен смисъл може би вече сте мъртъв.

— Какво? — изръмжа Радж Атън.

Беше чувал, разбира се, за мъртъвци, които продължават да дишат. Като дете беше отраснал с такива приказки. Също както страдащ от старческо слабоумие човек може да прикрие състоянието си с дарове на ум — като запомня по този начин много неща, въпреки че умът му бавно се свива в главата му — един убит Владетел на руни с много дарове на жизненост можеше да преживее с часове в мъчително състояние.

— Какво съм аз? — попита изтръпнал Радж Атън.

— Вие сте… нещо, което никога не е било досега — промълви Рахджим.

Чеспот го изгледа критично.

— Да живееш повече от отредените ти дни не е дреболия. Животът ви е свършил, но даровете ви не са се върнали при онези, които са ви ги дали. Направили сте голяма крачка. Убеден съм, че сте Дар всечовешки. Вие сте вечен.

Нима? Радж Атън се удиви. С години беше събирал дарове, беше се стремил да се превърне в Дара всечовешки, митичното същество, което може да стане безсмъртно. Беше трупал силата, жизнеността и ума на хиляди хора, и беше израствал на мощ, докато не бе започнал да се чувства като една от Силите, като Земята или Въздуха.

Но се почувства унизен. Не към това нездраво състояние се беше стремил. Чеспот грешеше. Не се чувстваше като вечна сила. Сетивата му го предупреждаваха, че гасне все повече — хванат като мушица в паяжина, някъде между живота и смъртта.

Дните на Радж Атън попита:

— Ваше величество, спомняте ли си точния момент, в който стана това?

Радж Атън го изгледа намръщено. Част от него беше умряла със Сафира. Преди да издъхне, тя бе най-красивото и рядко цвете.

А когато призова своите Непобедими и им заповяда да унищожат Габорн, вместо да се подчинят, те започнаха да се бият срещу него. Битката бе жестока. Излязъл бе от нея полужив.

— Не, не помня — излъга той.

Дълго никой не проговори.

Пламъците от огъня плъзнаха по земята и се закъдриха към него. Радж Атън протегна дясната си ръка и почти ги докосна. Пламъкът го облиза и при толкова разкъсващия студ той не усети парене, а само топлина, която плъзна към костите му и облекчи болката. Със златните си къдрици те бяха като слънчева светлина, засияла между дърветата, мека и великолепна. Огнетъкачите закимаха разбиращо.

Ааз рече:

— Виждате ли как Огънят го търси?

Радж Атън си беше мислил, че чародеите движат пламъците. Сега се загледа с благоговение към къдрещия се към него пламък.

Чеспот го увери:

— Земните сили се отдръпват от вас. Но не всичко, което крачи по земния лик, се нуждае от поддръжката на Земята. Вие добре служихте досега на нашия господар. Лесовете на Ейвън вече са на пепел, по ваша заповед. Ако го усещате, ако продължавате да чезнете, нашият господар ще ви служи. Стъпете в огъня и се оставете да изгори шлаката от вас. Отдайте му се и той ще ви поддържа.