Опасна мисия в Тексас

Всички разговори секнаха. Младежът не бе на повече от двайсет и две или двайсет и три години, помисли си Спър. Като повечето тексасци той бе слаб, висок шест фута, имаше дълги ръце, сякаш изкуствено закачени на раменете му, и носеше чисто нова, бяла каубойска шапка. Спър веднага разбра, че появяването на младока означава неприятности.

— Хей, смотаняци такива, да не би всички да сте оглушали или никой в тази дупка не разбира английски? Попитах дали шерифът Джонсън е тук.

Спър стана и с бавни крачки се отправи към хлапака. Той носеше кобур, ниско на бедрото си, а от него се подаваше дръжката на револвер.

— Попитах дали проклетият шериф Джонсън е тук?

— И кой, по дяволите, пита? — отвърна Спър на въпроса с въпрос, гласът му бе не по-малко силен от този на младока, но в него се долавяха заплашителни нотки, което доведе до незабавна реакция от страна на непознатия.

— Аз попитах, Сони Буун, по-добре запомни това име, ако, разбира се, живееш достатъчно дълго. Ти ли си шериф Джонсън?

— Такова нещо не съм казвал. С отрепки като теб обикновено чистя тоалетните. Защо искаш да видиш шерифа?

— Имам да оправям някои сметки с него. Всъщност той би трябвало да е мъртъв. Ти ли си шериф Бен Джонсън?

— Аз съм шерифът Бен Джонсън, синко — каза Бен, като се приближи до Спър. — Майка ти знае ли, че носиш опасно оръжие? В този град на малките момчета не е разрешено да носят пищови. Каза, че искаш да ме видиш?

Тонът, с който Бен изговори тези думи, бе по-студен и от лед, по-вледеняващ и от гмуркане във високопланински, подхранван от ледник извор. Този, който се нарече Буун, отстъпи крачка назад. Самодоволното му изражение изчезна, когато погледна Бен, и зяпна от изненада. Бе невъзможно да се опише втрещеният израз на лицето му. Той се намръщи, след това потърка лице с голямата си ръка.

— Вие ли сте…? — Той се запъна. — Вие ли сте същият Бен Джонсън, който преди две години победи Малкия Бил Елиът в Сейдж?

— Да, работил съм в Сейдж, но не се старая да помня нещо или някого, с когото отдавна съм си разчистил сметките. Защо питаш? — и тези думи бяха изговорени със същия смразяващ тон. Твърдият му поглед се спря на Буун, който в един миг се поколеба. Точно този миг бе очаквал Бен. Следващите му думи дойдоха като удар, като внезапно нападение на гърмяща змия, изненадала нищо неподозиращ плъх. — Синко, ако нямаш работа в тази кръчма или в Суийт Спрингс, моят съвет е веднага да се качваш на коня и да изчезнеш по най-бързия начин. В този град не се церемоним много-много с хора, готови да извадят оръжие заради всяка дреболия.

Сони Буун преглътна мъчително. Отстъпи още една крачка назад, после кимна.

— Да, сър, мистър Джонсън. Наистина мисля да направя точно това. Просто минавах оттук. Ще остана през нощта, а утре си тръгвам преди изгрев-слънце.