![Животът, Вселената и всичко останало [другой перевод] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/no-cover.jpg)
Животът, Вселената и всичко останало [другой перевод]
- Автор: Адамс Дуглас Ноэль
- Серия: Пътеводител на галактическия стопаджия #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Животът, Вселената и всичко останало [другой перевод]». Краткое содержание книги:
Събитията минаваха покрай тях на заден ход много бързо, за да могат да бъдат разграничени, а после, малко по-късно, един огромен космически боен кораб набираше скорост като че ли те казаха „буу“ — те едва сега разпознаха мястото, откъдето бяха започнали да гледат.
Но сега нещата бяха много бързи — видеохаоса, който ги запокитваше през векове от космическата история, се въртеше, усукваше, примигваше. Звукът представляваше просто тънко бръмчене.
Периодически през сгъстяващата се бъркотия от събития те различаваха безкрайни катастрофи, тъмни ужаси, шокиращи катаклизми, и те бяха свързани само с точно повтарящи се образи — единствените образи, които стояха някак си отделно от лавината от разбъркана история: вратичка, малка твърда червена топка, груби бели роботи, и също нещо по-неясно, нещо тъмно и облачно.
Но имаше и друга сензация, която се зароди в треперещия поток от време.
Също като при бавно серии от щракания, при които, когато се ускорят, се губи представа за всяко отделно щракване и постепенно се възприемат като обобщен усилващ се тон, така и сериите отделни впечатления тук се възприемаха като обобщено чувство, даже не и чувство. Ако това беше чувство, то беше най-безчувственото. То беше омраза, непримирима омраза. Беше студено, но не като сладолед, а като стена. Беше безлично, но не като случайно запратен юмрук в тълпа, а като квитанция от паркинг, снабден с компютър. И беше умъртвяващо — отново не като куршум или нож, а като тухлена стена насред магистрала.
И също като усилващ се тон, който се променя и става приятен като се усилва, така и това безчувствено чувство като че ли се усили до невъзпринимаем или нечуван вик и внезапно като че ли премина в крясък на вина и провал.
И внезапно спря.
Те стояха спокойно на върха на един хълм в една спокойна вечер.
Слънцето залязваше.
Навсякъде около тях се простираше в далечината мек зелен полски пейзаж. Птичките пееха какво мислят за всичко това, и общото впечатление клонеше към добро. Малко по-надалече можеше да се дочуе глъч от играещи деца, а още малко по-надалече — че явният източник на този шум се намира в мътната вечерна светлина в очертанията на малък град.
Градът като че ли се състоеше предимно от ниски сгради, направени от бял камък. Небето беше изпъстрено с приятни криви линии.
Слънцето почти беше залязло.
Като отникъде се чу музика. Слартибартфаст издърпа едно копче и тя спря.
Един глас каза "Това… ". Слартибартфаст издърпа едно копче и той спря.
— Ще ви ракажа за това — каза той спокойно.
Мястото беше мирно. Артър се почувствува щастлив. Дори Форд изглеждаше ободрен. Те бавно тръгнаха по посока на града, и Информационната Илюзия за трева беше приятна и пружинираше под краката им, а Информационните Илюзии за цветя миришеха приятно и благоуханно. Само Слартибартфаст изглеждаше изпълнен с опасения и без настроение.
Той спря и погледна нагоре.
Внезапно за Артър му хрумна, че идвайки откъм края, или по-скоро от началото на всичките кошмари, които те току-що бяха преживели, нещо гадно трябваше да се случи. Той беше потресен от мисълта, че нещо гадно може да се случи на такова идилично място като това. Той също погледна нагоре. На небето нямаше нищо.
— Те няма да ни нападнат тук, нали? — попита.
Той си спомни, че това, през което върви, е само запис, но не се успокои.
— Нищо няма да ни нападне тук — каза Слартибартфаст с глас, който неочаквано потрепери от емоции. — Ние сме тук, откъдето всичко започна. Това е мястото. Това е Крикит.
Той се вгледа в небето.
От единия хоризонт до другия, от изток до запад, от север до юг, небето беше напълно черно.
ГЛАВА XI
Троп троп.
Ъъъъърррр.
— Радвам се да ви услужа.
— Млъкни.
— Благодаря.
Троп троп троп троп троп.
Ъъъъъърррррр.
— Благодаря ви, че ощастливихте една най-обикновена врата.
— Да ти изгният диодите дано.
— Благодаря. Приятен ден.
Троп троп троп троп.
Ъъъъърррр.
— За мен е удоволствие да се отворя за вас…
— Изчезвай.
— …и да се затворя след вас с чувство за добре свършена работа.
— Изчезвай, казах.
— Благодаря ви, че изслушахте това съобщение.
Троп троп троп троп.
— Ууп.
Зейфод спря да тропа. Той се размотаваше из Златно сърце от много дни и никоя врата още не му беше казвала „ууп“. Това не беше от нещата, които вратите казват. Беше прекалено кратко. Освен това там нямаше толкова врати. Звучеше така, като че сто хиляди човека са казали „ууп“, което го озадачи, защото той беше единственият човек на кораба.