Животът, Вселената и всичко останало [другой перевод]

Вместо това тя насочи кораба към Алосиманиус Синека свят от лед, сняг, умопомрачаваща красота и вцепеняващ студ. Пътешествието от снежните равнини Лиска до върха на Ледените кристални пирамиди на Сактантуа е дълго и ужасяващо, дори и с реактивни ски и впряг снежни хрътки от Синека, но изледът от върха, който обхваща ледените полета Стин, блещукащите Призмени планини и далечните танцуващи отразени ледени светлини, е такъв, че първо мозъкът ти замръзва, а после лека-полека се освобождава до такива невиждани хоризонти от красота; и Трилиън изведнъж почувствува, че тя може да го направи, като бавно освободи мозъка си до невиждани хоризонти от красота.

Те влязоха в ниска орбита.

Под тях се простираше сребърнобялата красота на Алосиманиус Синека.

Зейфод лежеше в леглото, като едната му глава беше завряна под възглавницата, докато другата решаваше кръстословици до късно през нощта.

Трилиън кимна търпеливо, преброи до достатъчно голямо число, и си каза, че най-важното нещо сега е да накара Зейфод да проговори.

Тя приготви, посредством изключване на всички кухненски роботи-синтоматици, най-баснословно изтънченото ястие, което можа да измисли — фино изпържено месо, уханни плодове, миришещи сирена и деликатесни Алдебарански вина.

Тя му го занесе и го попита дали се чувствува способен да говори.

— Изчезвай — каза Зейфод.

Трилиън кимна търпеливо, преброи до доста по-голямо число, леко отмести подноса настрана, отиде в залата за пренасяне и просто се телепортира извън неговия живот.

Тя даже не програмира координати, нямаше никаква представа къде отива, тя просто си отиде — случаина поредица от точки, летящи през Вселената.

— Всичко друго — си каза тя като тръгваше, — е по-добро от това.

— Хубава работа — си промърмори Зейфод, обърна се и направи грешката да заспи.

На следващия ден той крачеше из пустите коридори на кораба, като претендираше, че не я търси, въпреки че знаеше, че я няма. Той игнорира дразнещите опити на компютъра да разбере какво по дяволите става тук, като тикна малка електронна тапа между два от терминалите му.

След известно време той започна да гаси лампите. Нямаше нищо за гледане. Нищо нямаше да се случи.

Лягайки в леглото си една вечер — а нощите сега на кораба травха безкрайно дълго, той реши да дойде на себе си, да даде на нещата някаква насока. Той бързо седна и започна да се облича. Реши, че все трябва да има някой във Вселената, който да се чувствува по-окаян, по-страдащ и по-отхвърлен от самия него, и реши да отиде да го открие.

На половината път за мостика му дойде наум, че това може би е Марвин, и се върна в леглото си.

Няколко часа по-късно той се размотаваше неутешимо по тъмните коридори, проклинайки веселите врати, когато чу „ууп“ и това го направи много нервен.

Той напрегнато се облегна на стената на коридора и се намръщи като човек, опитващ се да извади коркова тапа посредством телекинеза. Той докосна стената с връхчетата на пръстите си и почувствува лека необичайна вибрация. Сега можеше да чуе и доста странни тихи шумове, можеше да чуе откъде идват — идваха от мостика.