Хари Потър и философският камък

— Нали ти казах… трябва да си луд, за да се опиташ да я ограбиш — каза Хагрид.

Два таласъма ги проводиха с поклони през сребърната врата и те се озоваха в голяма мраморна зала. Стотина други таласъми седяха на високи столове зад дълга преграда, пишеха в големи счетоводни книги, теглеха монети на месингови везни, проверяваха скъпоценни камъни с лупи. Имаше безброй врати, които водеха навън от залата, и други таласъми посрещаха и изпращаха хора край тях. Хагрид и Хари се насочиха към преградата.

— Добро утро! — каза Хагрид на един свободен таласъм. — Идваме да изтеглим малко пари от сейфа на господин Хари Потър.

— Носите ли ключа му, сър?

— Тук някъде ще да е — отговори Хагрид и взе да изпразва джобовете си върху преградата, като разпиля шепа мухлясали кучешки бисквити по счетоводната книга на таласъма, който сбърчи нос.

Хари наблюдаваше друг таласъм вдясно от тях, който теглеше купчина рубини, големи колкото разжарени въглени.

— Ето го! — възкликна Хагрид най-после, като показа мъничко златно ключе.

Таласъмът го огледа старателно.

— Струва ми се, че е наред.

— Нося и писмо от професор Дъмбълдор — продължи Хагрид важно и се изпъчи. — Става дума за Вие-знаете-какво в трезор номер седемстотин и тринайсет.

Таласъмът прочете внимателно писмото.

— Добре — каза, като върна писмото на Хагрид, — ще пратя някого да ви отведе до двата трезора. Грипкук!

Грипкук също беше таласъм. След като Хагрид натика всичките си кучешки бисквити обратно по джобовете, двамата с Хари последваха Грипкук към една от вратите, които извеждаха от залата.

— Какво е това „Вие-знаете-какво“ в трезор седемстотин и тринайсет? — попита Хари.

— Не мога да ти кажа — отговори Хагрид загадъчно. — Строго секретно е. Дела на „Хогуортс“. Дъмбълдор ми се е доверил. Много ми е скъпа службицата, за да ти го кажа.

Грипкук им отвори вратата. Хари, който беше очаквал още мрамор, остана изненадан. Намираха се в тесен каменен ход, осветен от горящи факли. Клонеше стръмно надолу и на пода имаше релси за теснолинейка. Грипкук свирна и едно малко вагонче долетя по релсите към тях. Качиха се — Хагрид доста трудно — и потеглиха.

В началото просто фучаха през лабиринт от преплетени ходове. Хари се опита да запомни — ляво, дясно, дясно, ляво, средно разклонение, дясно, ляво, — но това се оказа невъзможно. Дрънчащото вагонче сякаш знаеше пътя само, защото Грипкук не го управляваше.

Очите на Хари засмъдяха от студения въздух, който свистеше край тях, обаче той ги държеше широко отворени. Веднъж му се стори, че вижда припламване на огън в дъното на един ход, и се обърна да види дали не е змей, но твърде късно — те се носеха все надолу и минаха край подземно езеро, където от тавана и от пода израстваха огромни сталактити и сталагмити.

— Все не мога да запомня — подвикна Хари на Хагрид сред шума на вагончето — каква е разликата между сталагмит и сталактит.

— В сталагмит има „м“ — отговори Хагрид. — И не ми задавай въпроси сега, защото мисля, че ще ми стане лошо.