Истинската история на Маджо
- Автор: Стоев Георги
- Серия: bg Кръстника #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Истинската история на Маджо». Краткое содержание книги:
— А на кого тогава?
— На Дребния — усмихна се Маджо. — Искам да започнеш да го записваш. Искам да чуя думите му… искам мислите му!
— Снимката не ти ли беше достатъчна?
— Не съм казал, че не е достатъчна. Искам да чуя думите му! Искам да знам какво мисли за мен!
— Мога да ти го кажа и без запис.
— Слушам те — погледна ме с насмешка Маджо.
— Той каза, че ти си просто обикновена мишка, с двайсет главанака около себе си.
— Е, аз през годините се уморих да обяснявам, че всеки може да бъде мишка в дадена ситуация — развесели се Маджо. — А, понеже ме попита дали не ми стига снимката. Би ли ми обяснил как точно успя да му я вземеш?
— Не беше кой знае колко трудно. Казах му, че моите хора не познават дебелия ни приятел и биха могли да го объркат.
— Умно момче! — усмихна се Маджо. — Май трябва да внимавам с теб?
— Не е нужно. Аз просто искам да работя за теб.
— А защо? — учуди се той.
— Защото съм чувал, че ти си най-коректният човек в нашата организация.
— В моята… Все пак аз я създадох. Но да се върнем пак на снимката. Тази снимка освен мен и него, я имат още трима човека. За това искам да го запишеш. Откъде да съм сигурен, че някои от другите трима не ти я е дал?
— Добре, ще го запиша, за да се убедиш.
— Ще ти бъда задължен — кимна Маджо.
— Понеже ти отвори тази тема, искам да знам точно как ще ми се издължите?
— Ти за какво си мечтаеше, като беше малък?
— Да стана голям спортист, но ми попречиха контузиите.
— Е, това точно не мога да ти го уредя. Но ще те питам направо. Какъв бизнес би си избрал?
— А ти какъв ми предлагаш? — погледнах го аз.
— Наясно си, че имаме големи възможности. Но те моля да се съобразяваш, че те все пак са в рамките на човешките. Така че подхвърли някоя идея.
— Ами може би нещо като това тук — посочих ресторанта с поглед. — Последната година въртяхме с Поли заведения и ми допадна.
— Като това тук ли — обади се Славчо. — Абе, Жоре, отминаха годините, когато се печелеше от това. Знаеш ли защо съм създал това място?
— Идея си нямам. Сигурно да изкараш повече пари — подсмихнах се аз.
— Не бе, Жоре — покровителствено ме погледна Славчо. — Това е място за бизнес контакти. От него аз само губя, не печеля нещо. И вчера ти казах… аз вече съм банкер. С това заведение се правя на гостоприемен домакин.
— И все пак… — прекъсна тирадата му Маджо, вече леко подпийнал. Пред него се мъдреше наполовина празна бутилка уиски Royal Salute.
— Какъв искаше да станеш като малък? Освен спорта де — допълни той.
— Адвокат — отсякох аз, което беше изключително преднамерено.
— Ха-ха — подскочи Славчо. — Ти знаеш ли, че бате ти Младенчо завърши съвсем скоро в Благоевград?
— Не знаех — усмихнах се аз.
— Може би, някой ден — наклони леко глава той, — като мине цялата тая гадна история, ще го направиш. Мисля, че това е твоето призвание. Но в тоя ред на мисли — продължи Маджо, — се сещам, че тази история едва ли ще приключи скоро.
Докато говореше, бръкна с ръка под масата и извади пачка долари.
— Ето ти 10 000 долара… На първо четене, естествено.
— Не знаех, че толкова евтино оценявате услугата ми. Тези пари и сам ги печеля, без да рискувам толкова!
— Успокой се! — нервна тръпка мина през лицето му. Не беше свикнал да му говорят така. — Тези дни ще ти пратя още. А когато ми донесеш първия запис, ще ми кажеш какво точно искаш.
Прибрах парите под балтона си, който не бях свалял, и се надигнах да тръгвам.
— Чакай малко! — спря ме Маджо. — Славчо може би вчера ти е благодарил, но сега искам и аз да го направя… от сърце. Това че и пред тази година аз ще мога да се радвам на приятелството на Славе и на Дебелия, както ти го нарече… аз никога няма да го забравя.
ГЛАВА 12
5 януари 2000 г.
Късно вечерта към осем чаках Поли в старото БМВ на майка ми пред входа на зоологическата градина. Предишния ден се бе завърнал от Италия, където посрещнал новогодишните празници. Пристъпваше към мен с обичайната си набиваща походка, целия облечен в черно. Потреперих, наместих се в колата и докато го изчаквах, натиснах копчето за запис на съвсем новото си диктофонче „Сони“, което си купих сутринта и бях сложил в малко черно калъфче във вътрешния джоб на якето. Бях махнал радиото в колата съвсем преднамерено. Поли отвори със замах и седна рязко отпред.
— Какво ти е бе, Поли? — погледнах го учуден от държанието му.
Той отвори кутия „Боро“, запали и издуха дима.
— Неприятности, Жоро! Карай нанякъде, че ми е кофти.
— Накъде? — попитах го аз.
— Нанякъде… знам ли… по околовръстното. Подкарах към околовръстното. Притеснявах се, че едната касета е едва трийсет минутна, а нищо не си бяхме казали. А и очаквах и копчетата за запис да изщракат в един момент. Затова реших да го заговоря дори с риск да се разсърди.