Истинската история на Маджо

— Добре. Звънни им пред мен.

Славчо направи знак на охранителят си Коце да донесе телефона. Моят беше в Тупана, но не си направих труда да го поискам. Славчо набра трескаво някакъв номер и понеже стоях близо до него, чух през слушалката силна музика.

— Кажи бе, Славе — прозвуча пиянският глас на Бай Миле.

— Къде сте, бе! — имитира веселие, но не чух какво му отговори Бай Миле. — А човекът с теб ли е? — попита го той, като ми намигна.

— Заедно сме! Айде, идвай да ни платиш сметката!

— До час съм при вас! — затвори Славчо. — Заедно са, Жоре, нали чу! Давай ми снимката и да тръгваме. Не трябва да губим време. — Славчо задържа за миг лакътя ми. — Не искам да се връщам към тази тема. Тръпки ме побиват, но пък и любопитството ме гложди. Разкажи ми как щяхте да ме убиете?

Естествено, бях подготвен за този въпрос смятах че отговорът ми щеше да му вдъхне респект. И му разказах измислената история, която съвсем реално можеше и да е истинска.

— Знам, бате, че имаш една любовница Мариета. Често я посещаваш в апартамента й в Мусагеница — Славчо ме гледаше с възхищение. — Щях да те проследя вечер, когато спиш при нея. След което да се заложа пред входа и като дойдат Сашко и Коце да те вземат сутринта, мислех да ги арестувам. А щом ти влезеш на задната седалка, да ви застрелям и тримата.

Този план ми беше хрумнал, докато Тупана обикаляше из София да го следи. Бях се сетил, че Крейзи, като работеше при мен, надълго и нашироко ми разказваше за Мариета. Знаех, че Славчо се бе запознал с нея една вечер в ресторанта покрай тяхна обща позната. Тогава той си припомнил, че са се виждали по времето, когато работел като осветител в БНТ, а Мариета като просперираща манекенка на комунистическата модна къща „Валентина“. Тогава с часове я съзерцавал, а тя дори не го поглеждала. А по-късно в „Олимп“ вече била разведена, с дете и безработна. Славчо поел ремонта на апартамента и започнал да я издържа. Отначало обясняваше, че го прави, за да докаже как се менят времената и как върхът за един може да е падение за друг. Но постепенно се влюбил в нея.

— А ти, Жоро, откъде знаеш за нея? Кой ти каза името й? — попита ме разтревожен той.

— Аз знам всичко, бате! Не забравяй, че това ми е занаятът.

Бях спокоен, че Славчо няма да разкаже тази история на охранителя си и той нямаше да разбере, че я знам от него. А Сашко никога не би признал, че е издал информация, макар че помнеше от вчера до утре. Впоследствие така се и оказа.

— Голяма работа си, Жоре! — с възхищение ме погледна той. — Наистина си професионалист!

Кимнах му небрежно, подадох му ръка и взех с мен Крейзи, за да му дам снимката. Бяхме я оставили в пликче, скрита под един камък близо до колата. Притеснявах се да не я намерят у нас, ако Славчо бе предупредил куките. По същата причина не носехме и оръжие. Аз и Никеца влязохме в колата, Сашко го оставихме в съседната пряка. Пазех се от издънки и затова използвах Тупана да свърши черната работа.

Тази нощ отново не спах, но този път от положителните емоции. Самият аз се чувствах доволен от себе си. Бях заковал първия пирон в ковчега на Поли.