Истинската история на Маджо

— Здравей, аз съм Младен! — на лицето му се изписа смутена усмивка.

Бяха изминали години, откакто се бяхме виждали. Очевидно не ме помнеше, защото се взираше напрегнато в мен. Определено имаше голяма промяна. Впечатли ме с държанието си. Това не беше Маджо с бригадирските порядки. Беше сменил облика си. Пред мен стоеше един скромен бизнесмен. През последните две години насам се говореше, че е най-богатият човек в България. Официално бе излязъл от всякакви структури. За България той бе български банкер. И новото му амплоа бе изписано на лицето му.

— Сядай — дръпна леко стола и посочи мястото до себе си.

Настаних се с престорено безразличие, но вътрешно бях кълбо нерви. Маджо седна, но на мига скочи и подаде ръка на Крейзи:

— Благодаря ти, Сашко! Можеш да седнеш до моите момчета да пийнеш нещо — обърна се към Славчо с мека усмивка. — Извини ме, Славе, че ти иззех функциите, но гледам много му се е насъбрало на момчето през последната седмица. Нека си почине!

На Славчо не му остана нищо друго освен да кимне. Маджо насочи изцяло вниманието си към мен и запазвайки приятното изражение, ме попита:

— Ти какво пиеш?

— Нищо — отговорих аз.

— А нещо за хапване?

— Не съм гладен.

— И аз не съм, но тук приготвят великолепен суджук в саханче. Защо не го пробваш?

— Искаш ли да го опитаме, като свършим разговора?

— Добре — провлече тон той. — Работата преди всичко!

Доброжелателното отношение на Маджо ме отпусна. Усещах, че той се стараеше да разчупи йерархията и да скъси дистанцията, която аз преднамерено поставях.

— Да започваме! — скръсти ръце Младен.

— Няма да си говорим в прав текст — казах аз.

— И аз щях да предложа същото — усмивката не слизаше от лицето му.

— Как ще се разберем тогава? — обади се Славчо.

Маджо го погледна укорително и почти веднага лицето му се разтегна отново в онази загадъчна усмивка като Джокондата на Леонардо. Уж те развеселява, а всъщност не знаеш какво точно изразява.

— Славе, аз отдавна съм обяснил как трябва да се говори. Сигурен съм, че нашият нов приятел — погледна ме той — не е пропуснал да усвои този метод! — наклони се към мен и попита леко през зъби, почти шепнешком: — Искам да знам върху мен в момента има ли екип?

Точно в този миг сякаш с гъба изтри доброто впечатление, което беше създал. Но бързо прецених, че всеки на неговото място би попитал първо за собствената си сигурност. А и имиджът, който си бе изградил, предполагаше, че го гони параноята.

— Няма — отговорих съвсем спокойно, като го гледах в очите.

Маджо отклони погледа си и започна да мачка влажните си ръце, които трепкаха нервно.

— Откъде знаеш? — опита се да е равнодушен, но бях убеден, че червеят на съмнението го ядеше.