Истинската история на Маджо
- Автор: Стоев Георги
- Серия: bg Кръстника #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Истинската история на Маджо». Краткое содержание книги:
Притесних се съвсем сериозно. Преди да върна пистолетите, бях овлажнил патроните. Поли не ми обърна никакво внимание и продължи:
— Момчил извади и втория, а през това време Кузо го попитал „Какво правиш бе, малкият? Шегуваш ли се?“, след което вдигнал двата си пръста, имитирайки пистолет, и съвсем хлапашки му демонстрирал с „Па-па“, „Бум-бум“. Той Момчил, нали си изглежда като олигофрен, и Дългия до последно не го е възприел като килър. Сигурно го е сбъркал с наркоман обирджия — усмихна се Поли, докато разказваше. — Но пък и Момчил е хладнокръвно копеле. Дръпнал рязко затвора на пистолета, изкарал негодния патрон, след което му пуснал три в трупа и два в главата… Тарикатска работа — захили се отново Поли. — Аз винаги казвам по един контролен в главата, а той се е подсигурил и с втори.
Почувствах се отвратително.
— Бързам, Поли — прекъснах го рязко. — Разбрах урока!
— К’во бе, да не ти стана гадно — захили се отново. — Ето ти още една причина за това да не ги питаш какво е станало на мястото.
— Добре. Тръгвам — повторих трескаво аз.
— Бягай да вършиш работа. Ще държим връзка!
Оставих го на входа на Зоологическата, обърнах и подкарах рязко. След петдесетина метра спрях, поех си въздух и пропъдих мислите За Кузо Дългия от главата си. Имам си мои, много по-големи проблеми. Трябваше да предупредя Маджо, че Поли е разкрил поръчката му.
Набрах Крейзи.
— Да, шефе — отговори ми той веднага.
— Трябва да се видя веднага с човека.
— Ами той май ми каза, че повече няма да се виждате, а каквото трябва, да предаваш на мен.
— Тогава му кажи, че повече нищо няма да научи.
— Чакай малко, шефе — зашепна Крейзи. — Ние сме на Боровец. И той е с нас. Дойдоха със Славчо да карат ски. Ще отида да го питам и ще ти звънна след малко.
Крейзи ме потърси точно след десет минути. Нарочно не вдигнах телефона. Реших да ги оставя под напрежение малко. Трябваше да се научат да ме уважават. Крейзи започна да звъни постоянно.
— Какво стана — вдигнах аз.
— Защо не ми вдигаш?
— Имах си работа — равнодушно отвърнах.
— Човекът каза, че няма проблем. Утре ще се срещне с теб. Явно е променил мнението си. Но каза да те помоля, ако е нещо много спешно, да ми го обясниш някак си по телефона.
— Кажи му, че това малкото, което ти дадох да им го занесеш — говорех за снимката на Бай Миле — същото като него, само че в увеличен размер и с облика на Джуджето. Вчера се е появил в Пирот.
— Нищо не разбрах — каза Крейзи, — но го запомних и ще го предам дословно.
След още десетина минути отново звънна, аз пак не вдигнах. Телефонът не спираше да звъни като на пожар.
— Шефе — изкрещя той, когато накрая вдигнах, — човекът ще слезе от Боровец още тази вечер. И аз и Славчо ще дойдем с него. Не за друго, а да отворим „Олимп“.
— Не е ли малко късно? — стана ми смешно.
— Не е проблем, ще събудим и готвачите да сготвят.
— ОК, звънни ми, като пристигнете — вече бях убеден, че веднага след срещата ни Маджо е поръчал Поли, щом бе готов да слезе посред нощ от Боровец.
ГЛАВА 13
Не бяха минали и два часа, откакто говорих с Крейзи, когато ми звънна, за да отивам направо в ресторанта. Влязохме с Никеца и Тупана. Крейзи ни посрещна в добро настроение.
— Шефе — каза ми той, — последните дни акциите наистина много ми се вдигнаха, сложиха ме да ям на тяхната маса. Е, верно, накрая, но не съм при другите охранители.
Завъртя се около моите момчета да им предлага кафета и редбули. Охранителите на Маджо изглеждаха много уморени, явно ги бе измъкнал ненадейно. Маджо беше спортно елегантен, с червен суичер и синьо долнище. Лицето му беше спокойно, дърпаше от цигарата си с наслада и отпиваше бавно от уискито, като наливаше сам. Никога не позволяваше друг да му налива. До него бе приседнал главният готвач на заведението.
Маджо съвсем добронамерено го разпитваше за дребните му проблеми и така сякаш предразполагаше хората.
— На него трябва да благодариш за прекрасните ястия тук — потупа той по рамото готвача, като ме погледна, щом се приближих. — Ще хапнеш ли нещо?
— Много бързам — отсякох аз.
Готвачът се изхързули на мига, усетил моята агресия.
— Как си, как е семейството? — сякаш не усещайки напрежението, продължи да говори Маджо.
— Нормално — исках да не започваме темата за семейството.
— Не съм те питал… женен ли си?
— Не — отговорих, въпреки че бях сигурен, че Крейзи му е разказал всичко.