Заслушани в молитвата на вселената

Този следобед аз потънах в размисъл — вглеждах се в себе си, отсявах грубия чакъл на своето минало. Това беше мръсна работа, страшна, дори опасна. Там имаше много стари навици и стари вярвания, които бях защитавала със зъби и нокти. Дали аз самата щях да спра да оправя еврейски или будистки гроб? Спомних си как се бях възмутила от едно транспортно задръстване, причинено от хора, излизащи от религиозен храм. Щях ли сега да проявя разбиране и търпимост, без да осъждам, като оставя другите да следват собствения си път с моята благословия? Започвах да проумявам: ние автоматично даваме по нещо на всеки човек, когото срещнем, но избираме какво да му дадем. Нашите думи, нашите действия трябва съзнателно да изграждат постановката на живота, който желаем да водим. Неочаквано се изви вятър. Въздухът лизна тялото ми и аз го почувствах грапав като език на котка по вече възпалената ми кожа. Това трая само няколко секунди, но някак си аз разбрах, че да уважиш традиции и ценности, които не разбираш и с които не се съгласяваш, няма да бъде лесна работа, но щеше да ми донесе огромни ползи. Тази нощ, докато пълнолунието осветяваше небето, ние се събрахме около огнището на открито. Оранжевите отблясъци оцветиха нашите лица, докато разговорът се въртеше около темата за храната. Това беше открит диалог. Те ме питаха и аз давах всичките отговори, на които бях способна. Те се вслушваха във всяка моя дума. Разказах им за ябълките и как създаваме хибридни видове, как правим ябълков сос и прекрасния мамин „добър стар“ ябълков пай. Те обещаха да намерят диви ябълки, за да им покажа. Научих, че Истинските Хора са главно вегетарианци. От векове те ядат на воля диви плодове, гулии, къпини, ядки и семена. По-рядко прибавяха риба и яйца, когато подобни продукти се представяха с предназначението да станат част от аборигенското тяло. Предпочитаха също така да не ядат неща с „лица“. Те винаги бяха използвали стрити зърна, но само когато са били прокудени от крайбрежието към Пустошта, тогава изхранването с месо е станало необходимо. Аз описах какво е това ресторант и как яденето се сервира върху чинии с орнаменти. Споменах и за соса. Идеята за него ги смути. Защо трябва да се залива месото със сос? Аз се съгласих да покажа. Разбира се, че нямаше подходящ съд на разположение. Нашето готвене се състоеше от хапки месо, поставяни обикновено в пясъка, след като въглените биваха отмествани настрана. Понякога месото се набучваше на шишове, закрепяни върху пръчки. Понякога се получаваше и нещо като задушено, за което използваха месо, зеленчуци, треви и скъпоценна вода. Като се огледах наоколо, намерих една гладка без нито едно косъмче кожена постелка и с помощта на Жената Шивачка ние повдигнахме краищата й. Тя винаги носеше специална торбичка около врата и в нея имаше игли от кост и конци от сухожилия. Аз разтопих животинска мазнина в центъра на импровизираната тенджера и когато тя се втечни, прибавих малко стрито брашно, което те бяха приготвили преди това. Сложих и солена трева, счукани семена от люта чушка и накрая вода. Сосът се сгъсти и аз го излях върху хапките месо от едно много странно същество, наричано къдрав гущер, които вече бяха сервирани. Сосът предизвика непознати дотогава гримаси и коментарии от страна на тези, които го опитаха. Те се изразяваха много тактично и в този момент аз се върнах петнайсет години назад.