Приказка без край
- Автор: Энде Михаэль Андреас Гельмут
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Краев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка без край». Краткое содержание книги:
Бастиян Балтазар Букс е мечтателно момче на 10–11 години, което силно обича да чете и да си фантазира. След смъртта на майка му, баща му се затваря в себе си и почти не общува със сина си. Бастиян няма приятели. Пълен, блед, нерешителен и слаб ученик, той често е жертва на присмех и груби шеги от връстниците си. Един ден, преследван от група съученици, Бастиян попада в антикварната книжарница на Карл Конрад Кореандър. Той пожелава книгата („Приказка без край“), която господин Кореандър чете и я открадва, тъй като недружелюбният антиквар му заявява, че не обича децата и е ясно, че не би могъл да я получи по друг начин. Когато стига до училище, Бастиян открива, че е закъснял, качва се на училищния таван и започва да чете.
Той дълбоко въздъхна.
Атрею яздеше на север и все на север. Позволяваше на себе си и на коня само почивки за сън и храна, без които не можеше. Яздеше денем и нощем, в пек и дъжд, сред мълнии и бури. Не го интересуваше нищо и не питаше никого.
Колкото по на север отиваше, толкова по-тъмно ставаше. Дните бяха изпълнени с все същия оловносив здрач. Нощем Северните сияния играеха по небето.
Една сутрин, в чийто мъглив сумрак времето като че бе спряло да тече, Атрею съгледа от един хълм Блатата на скръбта.
Над тях се носеха талази мъгла, тук и там се показваха малки горички, където стволовете на дърветата завършвала долу е четири, пет или повече криви разклонения, така че приличаха на големи раци, стъпили с няколко крака в черната вода. От кафявия листак във всички посоки висяха оголени корени, наподобяващи неподвижни пипала. Невъзможно беше да се разпознае къде почвата между езерцата е твърда и къде има само покривка от плаващи растения.
Артакс тихо изпръхтя от ужас.
— Там ли трябва да отидем, господарю?
— Да, трябва да открием Роговата планина, която се намира сред тези блата — отговори Атрею.
Той подкара Артакс и кончето се подчини. Стъпка по стъпка то опитваше с копитата си здравината на почвата, но така се придвижваха много бавно. Накрая Атрею слезе и поведе Артакс за юздата. На няколко пъти конят затъваше, но все успяваше да се измъкне. Обаче колкото повече навлизаха в Блатата на скръбта, толкова по-трудно се придвижваше Артакс. Оклюма глава и закрета, без да подбира пътя напред.
— Какво ти е, Артакс? — запита го Атрею.
— Не зная, господарю — отговори животното, — мисля, че трябва да се върнем. Какъв смисъл има всичко това? Ние сме тръгнали да търсим нещо, което ти само си сънувал. Не ще намерим нищо. Може би вече и бездруго е твърде късно, може Детската царица вече да е умряла и всичко, което вършим, да е безсмислено. Нека се върнем, господарю!
— Никога не си говорил така, Артакс — рече учудено Атрею. — Какво ти става? Да не си болен?
— Може би — отвърна Артакс, — с всяка следваща стъпка сърцето ми се изпълва с все повече скръб. Загубих всякаква надежда, господарю. А и се чувствам толкова тежък, ужасно тежък. Струва ми се, че не мога да направя нито крачка повече.
— Но ние трябва да продължим! — извика Атрею. — Ела, Артакс!
Той дръпна юздите, ала Артакс не помръдна от мястото си. Беше потънал вече до корема. А и не правеше никакъв опит да се измъкне.
— Артакс, не се отпускай! — крещеше Атрею. — Хайде, ела! Излез, иначе ще потънеш!
— Остави ме, господарю! — отговори кончето. — Не е по силите ми. Продължи сам! Не се безпокой за мен! Не издържам повече тази скръб. Искам да умра.
Атрею отчаяно дърпаше юздата, но кончето потъваше все по-надолу. Нищо не можеше да се направи. Когато накрая над черната вода остана само главата на животното, Атрею я взе в ръце.
— Ще те задържа, Артакс — шепнеше той, — няма да те оставя да потънеш.
Кончето изцвили тихо още веднъж.
— Не можеш вече да ми помогнеш, господарю. С мен е свършено. И двамата не знаехме какво ни очаква тук. Едва сега разбрахме защо Блатата на скръбта носят това име. Скръбта ме направи толкова тежък, че потъвам. Няма избавление.
— Но нали аз също съм тук — каза Атрею, — защо не чувствам нищо?
— Ти носиш Сиянието, господарю — отговори Артакс, — то те закриля.
— Тогава ще дам знака на теб — възкликна Атрею, — може би то ще закриля и теб.
Атрею понечи да свали верижката от врата си.
— Не, не прави това, господарю! — изпръхтя кончето. — Сиянието е дадено на теб и не ти е разрешено да го преотстъпваш другиму по своя воля. Трябва да продължиш да търсиш без мен.
Атрею притисна лицето си до главата на коня.
— Артакс, о, мой мили Артакс! — шепнеше сподавено той.
— Ще изпълниш ли последната ми молба, господарю? — попита животното.
Атрею безмълвно кимна.
— Тогава, моля те, върви си. Не искам да видиш края ми. Бъди така добър!
Атрею бавно се надигна. Главата на кончето вече бе потънала до половината в черната вода.
— Сбогом, Атрею, господарю мой! — каза то. — Благодаря ти!
Атрею прехапа устни. Не беше в състояние да каже нищо. Още веднъж кимна на Артакс, после се обърна и тръгна.
Бастиан изхълца. Не можеше да спре сълзите. Очите му се напълниха и той не беше в състояние да чете. Трябваше първо да извади кърпата си и да си избърше носа, чак тогава продължи.
Атрею не знаеше колко време вече шляпаше из блатото, ей така, все напред и напред. Сякаш бе ослепял и оглушал. Мъглата ставаше все по-гъста и той имаше чувството, че от часове се лута, обикаляйки в кръг. Вече не внимаваше къде стъпва, но въпреки това не затъваше повече от колената. Неизвестно как знакът на Детската царица го водеше по правия път.