Сълзата на боговете
- Автор: Фийст Реймънд
- Серия: the riftwar legacy #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сълзата на боговете». Краткое содержание книги:
Дързък пиратски абордаж в открито море е само началото на атака с безпрецедентни мащаби от страна на силите на злото. Но неочакваното нападение срещу кораб, принадлежащ на Храма на Ишап, се проваля и плячката, която трябва да бъде заграбена — Сълзата на боговете — потъва на дъното на Горчиво море. Изчезва един могъщ талисман — единственият, чрез който се осъществява връзката между жреците и боговете…
Елате в обсаденото владение на чудесата и магиите — където войната е едно вечно наследство; където кръвта се лее в реките и напоява земята…
После главата й се отпусна.
— Не… Талия! — извика отчаяно Уилям. Притисна я в обятията си, сетне бавно я положи на пода. След това се изправи, въздъхна и произнесе с неузнаваем глас: — Те трябва да си платят за това, Джеймс! Тръгвам след тях!
Джеймс погледна към входа на странноприемницата. Ако нашествениците бяха дошли за бащата на Талия, това бе най-вероятният път за бягство, избран от него.
— Почакай, Уилям — рече той. — Принцът ще ми откъсне главата, ако те оставя да тръгнеш сам. Ще получиш своето възмездие и аз ще бъда до теб в този миг. Но първо ми кажи какво се случи.
— Добре — склони Уилям след кратко колебание. — Двамата с Мартин тъкмо бяхме приключили дежурството и идвахме насам да пийнем по нещо, както правим всеки път. Когато наближихме, видяхме групичка съмнителни типове да излиза оттук. Петима-шестима негодници, начело с едрия си водач. Опитахме се да ги спрем, но те се нахвърлиха върху нас, без да промълвят нито дума. Ако не беше дошъл, сега щях да лежа до Мартин. — Той посочи мъртвия войник.
Джеймс се огледа. Нападателите бяха избили всички в странноприемницата. Сузан дьо Бенет, другата помощничка на Лукас, лежеше просната в ъгъла, с отсечена с един удар глава. Големите й сини очи бяха изцъклени и застинали в почуда. Останалите посетители също бяха посечени на парчета.
— Но защо? — попита Джеймс. — Защо е било необходимо да избиват всички по този жесток начин? — Той отново погледна към Уилям. — Едрият водач след Лукас ли тръгна?
— Не. Прати хората си да го последват, а той избяга надолу по улицата.
— Имаш ли някаква представа къде може да са отишли?
Но преди Уилям да отговори, странноприемницата се разтресе от тътнежа на страхотна експлозия. Джеймс бе първият, който изтича при вратата, следван от Уилям и Яжара. В небето, на запад от тях, се издигаше фонтан от зеленикави пламъци, сред които се рееха камъни. Джеймс и спътниците му се дръпнаха под стрехата на покрива, докато каменният дъжд отмине.
Когато и последният камък тупна на калдъръма, Уилям се провикна:
— Чуйте!
В далечината се чуваха викове и звънтене на оръжия. Тримата затичаха в посоката, от която идеше шумът, и свиха по улицата, водеща към градската тъмница. Докато приближаваха тъмницата, втора експлозия разтърси нощта и ги принуди да се хвърлят на земята. Още един стълб от зеленикави пламъци се издигна в нощното небе.
— Какво е това? — попита Уилям, докато се притискаха към стената на близката къща. — Да не е квегански огън?
Джеймс поклати глава.
— Съмнявам се. Квеганският огън не е зелен.
— Мисля, че зная какво е — обади се Яжара.
— Нещо против да го споделиш с нас? — попита Джеймс.
— Да. Поне засега.
Щом тропотът на сипещите се от небето камъни утихна, Джеймс скочи и се затича към тъмницата. Стигнаха едно кръстовище и свърнаха наляво. Малко по-нататък излязоха на друго кръстовище и видяха какво е останало от тъмницата. Грамадна дупка зееше на мястото в стената, където преди имаше дървена порта; зад нея към небето се извиваха огнени езици, обгърнати от черен дим. Съвсем наблизо една преобърната каруца бе послужила за прикритие на капитан Гурут и двама жандарми. Джеймс, Уилям и Яжара доближиха тичешком каруцата, като се стараеха да се крият зад нея, тъй като от отвора в стената летяха стрели от лъкове и арбалети.
Капитанът погледна през рамо, махна им да се наведат и когато Джеймс приклекна запъхтян до него, изруга:
— Дано Асталон да изтръгне проклетите им сърца! — Кимна на спътниците на Джеймс и добави: — Както виждате, здравата сме я загазили.
— Какво стана? — попита Джеймс.
— Тези негодници! Взривиха стената на тъмницата и изтрепаха половината от хората ми!
— Кои са те? — попита Уилям.
— И аз знам колкото теб, момко. Водачът им е едър мъж с плешива глава и черна брада. Носи на шията си някакъв амулет от кост и размахва грамаден меч.
— Същият е, Джеймс — рече Уилям.
— Кой? — попита капитанът и в същия миг една стрела се заби в каруцата над главата му.
Джеймс погледна към Уилям.
— Този, който уби Талия, дъщерята на Лукас от „Шарения папагал“.
— Дъщерята на Лукас значи. — Гурут въздъхна. — Беше толкова мила. — Той погледна Уилям. — Съжалявам… момко.
— Ще му изтръгна сърцето, капитане — заяви пребледнелият Уилям. — Кълна се, че ще го направя.
— Щом е тъй, сега имаш тази възможност, момко. Тук ни притиснаха здравата, но вие двамата може да опитате да заобиколите тъмницата отзад.
— Къде е шерифът? — попита Джеймс.
Гурут кимна към останките на тъмницата.
— Някъде вътре. Тъкмо идвах на среща с него.
Джеймс поклати глава. Не беше от почитателите на шерифа Уилфред Мине, но го познаваше като съвестен и лоялен служител на принца, а синът му Джонатан бе един от агентите му. Надяваше се, че поне младият Джонатан се е измъкнал невредим.