Изменящата се земя [bg]

— Така изглежда.

— Но не е.

— Тогава какво е?

— Не всички мечти са смъртоносни — дори и такива като неговите. Нито пък толкова изтънчени. Целият пояс около замъка ми се вижда грижливо подготвен смъртоносен капан, а не сбъднати мокри сънища на обезумял полубог.

Дилвиш подаде манерката на Уилиънд. Той я пое и дълго пи.

— Защо? И какво трябва да означава това? — запита Дилвиш.

Уилиънд остави манерката и се разсмя.

— Това, приятелю, означава, че някой вече е овладял положението вътре. Той е разположил тези неща да ни държи отвън, докато укрепи силите си.

Дилвиш се усмихна.

— Или докато си ги възвърне — каза той. — Един уморен и болен Джелерак спокойно може да си е изградил такава защита, за да държи враговете си на разстояние.

Уилиънд отново отпи и му върна манерката. Изтри устни с опакото на ръката си и поглади брада.

— Може и да е както ти казваш, само че…

— Какво?

— Само че не е. Прекалено елементарно е. Щеше да е поел достатъчно от силата и да се е изцерил. Тогава нямаше да има нужда от подобни налудничави идеи.

Дилвиш също отпи и бавно кимна.

— И това може да е вярно, освен ако не е изключително омаломощен и нещата му се изплъзват от ръцете. Също така не е необичайно чиракът да се опълчи срещу господаря си.

Уилиънд се обърна към замъка и се втренчи в него.

— Знам най-малко един начин да науча със сигурност какво става там — изрече накрая.

Той пъхна ръка дълбоко в джобовете на гамашите си и тръгна към замъка. Дилвиш яхна Блек и бавно го последва. Приведе се напред и прошепна само:

— Е?

— Този човек — отвърна тихо Блек — може да е изключително могъщ бял маг, който се представя за зъл. От друга страна, може да е по-черен и от мен, но не вярвам да е нещо по средата. Освен това съм сигурен, че е много силен.

Докато приказваха, ветровете се надигнаха отново и мъглите се отделиха от земята. Бяха навлезли в гора от високи, обезцветени, разкривени канари. Стъпките им замряха върху прахта, която покриваше земята и се издигаше на вихрушки около тях. Вятърът започна да напява пронизително и треперливо сред каменните кули. Стъклени цветя звънтяха в сенките, хвърлени от монолитите. Уилиънд се тътреше напред, леко прегърбен. Ивици бледа мъгла се виеха около върховете. Малки точици бяла и оранжева светлина танцуваха и се стрелкаха из въздуха. Това напомни на Дилвиш за последния му поход в далечния север, но тук не бе толкова непоносимо студено. Той виждаше плющящото кафяво наметало на Уилиънд на около двадесет стъпки пред себе си. Внезапно Уилиънд спря, посочи надясно и се изсмя. Дилвиш се приближи до него и се вгледа внимателно. Високо напред, по каменната алея, почти засипана от натрошен бял камък, някаква влажна, наподобяваща мъж фигура бе коленичила опряна на дясната си ръка; лявата бе вдигната и на извърнатото му нагоре лице се четеше израз на нескрита изненада. Като се приближи, Дилвиш видя, че това, което бе взел за влага, в действителност бе вкаменена лъскава одежда с лек синкав оттенък. Забеляза също, че панталоните на фигурата са се свлекли под коленете.