![Изменящата се земя [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/2/7/2/1/izmenyashchata-se-zemya-bg-download.jpg)
Изменящата се земя [bg]
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Серия: Дилвиш #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Михаела Михайлова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изменящата се земя [bg]». Краткое содержание книги:
Дилвиш се наведе напред и докосна вдигнатата ръка.
— Стъклена статуя на човек, който се облекчава? — запита той.
Дочу кикота на Уилиънд.
— Невинаги е бил стъклена статуя — отбеляза той. — Само му виж изражението! Ако имахме малка месингова табела, можехме да му сложим надпис: „Хванат без гащи от повея на злокобните ветрове“.
— Явлението ти е познато? — запита Дилвиш.
— Застиналостта или ветровете?
— Не се шегувам! Какво е станало тук?
— Туалуа — или господарят му — явно е овладял по-тънките аспекти на преобразуващите ветрове. За тях се говори, че са били нещо обичайно в началото на света — диханието на някой къркан бог, може би — и са ни оставили тези любопитни феномени, които от време на време изравят в пустините на юг. Понякога могат да бъдат много забавни — като например два от тях, открити близо до Каладеш, сега в колекцията на лорд Хиалмот от Кубадад. Написани са няколко книги, които трудно могат да бъдат намерени, където се описва…
— Стига! — каза Дилвиш. — Можем ли да направим нещо за бедния човечец!
— Нямам под ръка някой злокобен вятър да го съживя. А пък и едва ли ще му помогне. Така че си го вземи, ако обичаш сувенири. Много е крехък. Ела, ще ти покажа как се прави.
Той се пресегна към ухото на фигурата. Дилвиш го хвана за китката.
— Недей! Остави го, както си е!
Уилиънд сви рамене и отпусна ръце.
— Поне е утешително да знаем, че който и да стои зад всичко това, има чувство за хумор — отбеляза той. После се обърна, пъхна ръце в джобовете и продължи пътя си.
Дилвиш и Блек отново го последваха. Доста време изтече, светлините отплуваха, вятърът продължи унилата си песен…
— Блек! Наляво!
— Защо?
— Направи го!
Блек незабавно се извърна, премина между два остри шипа и заобиколи трети. Спря.
— Сега накъде?
— Наляво! Върни се назад! Мернах го при онези малки светлинки. Мисля, че го мярнах… Сега направо, после вдясно. Върни се.
Прекосяваха сенки. Уилиънд се беше изгубил от погледа им. Една от светлинките се сниши, прелетя покрай тях и превърна гротескното скалисто образувание, покрай което минаваха, в нещо сияйно и светло…
— О, Боже! — извика Дилвиш, плъзна се на земята и се приближи до новосъздадената фигура. — Не може да бъде…
Наведе се ниско, опитвайки се да различи фигурата сред забулващата ги сянка.
— Това…
Той се пресегна и внимателно, почти нежно, докосна лицето, като бавно проследи очертанията му. Друга светлинка трепна към тях, сниши се, върна се назад, залюля се. Блек, който почти винаги се вцепеняваше, докато почива, пристъпваше от крак на крак.
Светлината замря, отново се издигна и сниши.
— … е! — прошепна Дилвиш, когато сиянието се отрази върху лицето, което гледаше.
Той коленичи и за момент сведе глава. После, смръщил вежди, присвил очи, отново погледна нагоре.
— Но как може да се окаже тук, след всичките тези години?
Блек изпръхтя недоловимо и се приближи.
— Дилвиш — каза той, — какво е това? Какво се е случило?
— В онзи, другия живот, преди проклятието да падне върху мен — отвърна Дилвиш, — много отдавна… аз… аз обичах една девойка от Елфите — Февера от Мирата. Сега тя стои пред нас. Но как може да е станало това? Толкова много време изтече, а тази изменяща се земя е последното място… Тя изобщо не се е променила. Аз… аз не мога да разбера. Каква безумна прищявка на съдбата е това — да я намеря, когато бях оставил всякаква надежда — тук, застинала във вечността? Бих дал всичко да мога да я съживя.
Колебливата светлинка бе отплувала, докато той говореше. Бе избледняла като лунната светлина, която сега ги озаряваше. Затанцуваха и други светлини и някаква странна сянка се приближи към тях.
— Всичко? Това ли каза? — долетя плътният, вече познат глас на Уилиънд.
Самият той се приближи; сега, в полусянката, изглеждаше по-висок. Навлезе в триъгълника, образуван от Дилвиш, Блек и статуята.
— Спомням си думите ти, че нищо не може да се направи за тях — отбеляза Дилвиш.
— Това се отнася за обичайните обстоятелства — отвърна Уилиънд, пресегна се и докосна застиналото рамо на жената. Тя седеше, положила ръка върху юздата на бляскав кон, с вперен нагоре поглед.
— И все пак с оглед на изключителното ти предложение…
Лявата му ръка се стрелна напред и легна върху шията на Блек.
Конят изпищя и отстъпи, в очните му кухини затанцуваха пламъци. Без да прекъсва допира, ръката на Уилиънд се плъзна по гърдите и стигна до потръпващия му крак.