Реката на смъртта
- Автор: Лебо Рой
- Серия: buckskin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Маринова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Реката на смъртта». Краткое содержание книги:
— Том — каза Лий, — хайде да отидем да изядем пушената шунка.
Момчето изглеждаше изненадано, когато Лий го избута през вратата на кухнята. Явно повечето хора в долината предпочитаха да държат индианците на разстояние от къщите си.
— Изпомпай малко вода, Том.
Лйй извади шунката и останалите ябълки от кутията и ги сложи на масата заедно с две тенекиени чинии. Не бе успял да намери вилици и лъжици, предполагаше, че старецът е използвал стари семейни сребърни прибори, отишли си при разпродажбата, организирана от чикагската фирма. Ето какво още трябваше да купи, но не от сребро, разбира се.
Двамата с Том Кук седнаха на масата, извадиха джобните си ножове и нападнаха шунката като гладни вълци. Отрязваха си по едно голямо парче, лакомо го налапваха, отпиваха едра глътка кладенчова студена вода и повтаряха всичко от начало. Изядоха три паунда месо, като накрая даже оглозгаха кокала.
Лий запали цигара, предложи една и на Том Кук, който направи гримаса и поклати отрицателно глава.
Преди да продължат работата, Лий реши да се поразходи из двора. Няколко минути по-късно той надникна иззад ъгъла на къщата и видя, че момчето е клекнало в някакви храсти до оградата. Глупакът явно смяташе да ходи по голяма нужда.
— Хей, Том, по дяволите — му изкрещя Лий. — Веднага закарай червения си задник до тоалетната.
Момчето се поколеба, после си вдигна панталоните и бързо се измъкна от храстите.
— Чуй ме малкия, тук в ранчото ти е абсолютно забранено да сереш на открито, разбра ли? Върви си върши работата на определеното за това място!
Явно тукашните бели не допускаха индианците и в тоалетните си, помисли си Лий.
Никога не му стана ясно какво толкова има в червенокожите, че предизвикваха такава омраза. Повечето индианци, които Лий познаваше, бяха много почтени хора. Вярно, че се бе наложило да убие неколцина от тях, но играта беше такава. Те също се бяха опитали да го пречукат. Наистина индианците понякога се отнасяха с особена жестокост към белите Жени и деца, но Лий бе виждал бели мъже да се държат с малки дечица много по-жестоко от червенокосите, при това без да имат оправдание.
От друга страна, той не беше от хората, които изпадаха в сълзливо съжаление при думата „индианец“, както някои от набожните жители на Изтока. Повечето племена, с които се бе срещал, избиваха враговете си без капка милост, дори още преди белите да дойдат по тези места. След тяхното нашествие индианците въобще не се бяха поколебали да насочат срещу тях всичката си жестокост и бойни умения. Но бяха загубили войната, при това веднъж завинаги, което бе тъжната истина.
Лий допуши цигарата си и тъкмо се обърна да извика Том да дойде, за да продължи работата си, когато забеляза едва доловимо движение на хълма на ми ля от него.
Страшно съжали, че не купи далекобойна пушка, докато беше в града. Забрави да го направи и сега най-вероятно щеше да търпи последствията от това.
Някакъв конник, ако изобщо беше сам, тъкмо изкачваше върха на източния хълм. Нямаше съмнение, че идва право към ранчото. Все още бе твърде далеч, за да го разпознае — спокойно можеше да е някое от приятелчетата на Слоусън.
Лий се извърна, за да повика Том Кук, но вместо това само кимна — младият индианец стоеше точно зад него и гледаше приближаващата се фигура. В ръцете си бе прегърнал своя стар спенсър.
Минута по-късно видяха, че това бе жена.
Яздеше, седнала настрани. В шапката й имаше затъкнато перо.
Том Кук изчезна заедно с пушката си, а Лий извади нова цигара и се приготви да посрещне неочакваната гостенка. Тя не бързаше, яздеше бавно и спокойно. Вече бе в подножието на хълма. Конят й газеше храстите по неравния терен. Лий му обърна специално внимание — беше високо, дългокрако животно, добре гледано, вероятно използвано най-вече при лов.
Жената сигурно го бе забелязала отдавна, но въпреки това вдигна за поздрав камшика си, чак когато го наближи достатъчно, че да може да го чува. Май не идваше да си отмъщава за Мики Слоусън.
Тя приближи и спря коня си. Наистина беше жребец за ловни гонки, при това чистокръвен.
— Мистър Лий?
Имаше нисък и решителен глас на британска аристократка, а видът й отговаряше на гласа. Беше блондинка с изящна, слаба фигура, напомняща млада топола; бе облечена в костюм за езда от зелено кадифе, който сигурно струваше колкото шест месечни заплати. Очите й бяха сиви и много нежни.
Лий свали карабината си и се поклони дълбоко.
— Да, мадам. С какво мога да ви бъда полезен?
Тя явно се изненада. Сигурно бе очаквала да срещне груб, недодялан селянин, дъвчещ тютюн, а не красив мъж с изискани маниери, каквито имат честите посетители на оперния бюфет в Сан Франциско.