Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
А лявата ръка на Акага се изви от лакътя настрани и между пръстите й светна издута стъклена съдина. И Аспарух коленичи, та внимателно преля езерна вода в широкото гърло на съдината. Като че ли беше очаквал сиянието на озарената вода да освети лицето му, но от меха се лееше обикновена, сива вода.
И Акага каза:
— С тази вода и това стъкло ще запаля новия огън.
Тя наведе надолу лице, за да си почине от усилието да отмята главата си към гърба, та гласът й стана глух, като че ли идваше изпод земята. И каза:
— Тази нощ легнах в пепелта на огнището. А пепелта беше още топла. И една след друга горе преминаваха звезди. Когато петелът пропя, горе над шатрата застана твоята звезда. Оногурите изплашиха ли се от голия лед?
Аспарух отвърна:
— Жените скритом плачат в шатрите.
Акага отново изви напред глава и допря до устните си бяла свирка от орлова кост. Преди още да заглъхне пронизителният писък на свирката, завесата на входа се разтвори. Аспарух не се обърна, защото знаеше, че там стои един от телохранителите на Акага. Сега ярка бяла светлина падна върху лицето на Акага. И на лицето й хлътнаха три ями, обиколени от бръчки, които се събираха в средата и се раздалечаваха като лъчи на звезда. В дъната на двете по-малки ями светеха очите й, третата яма беше беззъбата й уста. Акага каза:
— Нека глашатаите извикат на четирите краища на стана, че когато слънцето се издигне, ще духне белият вятър и ледът ще изчезне.
Завесата падна, лицето на Акага отново потъмня. И Акага каза:
— Искаш да ме питаш откъде зная, че ледът ще се стопи. Върху кожата между третия и четвъртия прът на шатрата е изписана съдбата на месеца на пролетното равноденствие. Седем пъти за сто години на този ден е идвал голият лед и седем пъти се е стопил по пладне. Времето е вече старо и уморено, то е живяло прекалено дълго и не обича да търси нови пътеки, а върви по старите отъпкани пъртини.
И Аспарух погледна опушената кожа, върху която личаха странни знаци. А някои от руните той познаваше, ала не можеше да прочете нито дума. Откъм отвора се откъсна тежка капка, просветна като зелена метална муха и тупна в пепелта. И котето полека повдигна глава нагоре, но не се премести. Черният петел само изпляска с криле и изкукурига.
Акага каза:
— Днес ти ще яхнеш най-добрия жребец на рода Акага, за да победиш в пролетното надпреварване. Дай ми яребицата.
Аспарух бръкна под кожената си риза и полека постави пред дланите на баба си сивата птица. А яребицата лежеше с протегната върху пода шия, крилата й бяха полуразтворени и тя се опираше на тях, но не успяваше да се изправи. Акага каза:
— Прилича на мене.
И тя пъхна длан под птицата, та леко я издигна над пода. И чак сега Аспарух разбра какво изрече баба му — тя го признаваше за най-добрия ездач от рода Акага. Тогава Аспарух дочу тънкия писък на преизпъната струна и усети, че олеква, повдигнат от светлата вълна на вцепенението, което го заливаше в странните мигове на живота му, та го ослепяваше и оглушаваше.
И Акага каза:
— Не бързай да бягаш. Има още много да се чудиш, докато този ден си отиде.
Аспарух протегна ръка и усети как горещите сухи пръсти на Акага се впиха в дланта му. И Акага се привдигна, но лицето й остана ниско, почти до земята. Аспарух й подаде двете патерици — дълги колкото педя, на които Акага се подпираше, макар да й беше по-лесно да се обляга на кокалчетата на ръцете си. И тя се затътри към завесата на входа, като се гърчеше, извиваше и преплиташе ръцете и краката си. А тялото й играеше някаква нелепа жестока игра, в която се мятаха и разминаваха плещите й, коленете й, бедрата й, наглед съвсем безполезно и напразно, но Акага вървеше напред. И като изви гръбнак, черното коте се протегна и тръгна след нея.
И Аспарух повдигна кожената завеса на входа.
А на ръба на коравия пясък, върху отъпкания заледен сняг, стоеше златен жребец. Държаха го двамина мъже оногури с обикновени облекла на воини, но с три паунови пера на островърхите кожени шапки, които сочеха, че мъжете могат да се докосват до свещени жертви и олтари, а също така да говорят с мъртвите. И такъв беше този кон, че трябваше да го пазят полувоини, полужреци.