Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
Това беше Алтъй — Златния, конят на коляното и на рода Акага, за когото се пееха песни, но който малцина бяха успели да видят. Пасяха го по скрити, незнайни поляни, пазеха го от уроки и от стрели, избираха кобилите, които щеше да покрие, както се избира жена за хан. И Алтъй нямаше свое ято кобили, нито се смесваше с табуните. Затова той беше единствен и самотен и само златните кончета, които тичаха по степта — негови синове и дъщери, караха обикновените оногури да вярват, че конят съществува, а не е легенда.
Тогава Аспарух пристъпи по заледения пясък и застана на три крачки от коня.
И Алтъй беше наистина златен. Златен беше косъмът му, като златен водопад гривата му падаше до коленете, а опашката му се вдигаше като водоскок нагоре и падаше, та метеше снега. Ако жена би имала златните коси, които се виеха на челото му като златни вихри, такава жена би катурнала цели царства. В небето нямаше слънце, но отгоре върху коня валеше разсеяна светлина, а отдолу го осветяваше блесналият сняг. И конят не хвърляше сянка — той гореше като замръзнал пламък и трептеше като пламък.
Аспарух стоеше безмълвен. И Акага изсвири два пъти с орловата свирка. Иззад шатрата излязоха четирима високи и красиви мъже, които държаха носилка — между два здрави излъскани пръта провисваше кожено гнездо. И двамина мъже внимателно повдигнаха Акага, та я положиха в гнездото, а тя намести незнайно как пречупените си нозе и ръце, така че лицето й опря в гърба на гнездото. И когато четиримата мъже вдигнаха носилката на раменете си, лицето на Акага застана срещу лицето на Аспарух. Акага заговори:
— Преди седем години пристигна обгорено гарваново крило и вест от братята ни савири и барсали. Алп Илитвер искаше конници от Кубрат, за да затръшне пред арабите вратата на Дербент, която затваря пътя между Кавказ и Каспия. Когато нашите оногури възседнаха свещените бойни коне, ти беше на седем години. И плачеше, и искаше да тръгнеш с конниците.
Аспарух каза:
— Помня, майко.
И той слушаше търпеливо, защото знаеше, че мисълта на баба му обикаля много извори, преди да се наведе и да загребе рог с вода, та да му даде да пие. Пък Акага започна да се киска, сякаш си спомни нещо весело и чудновато. И каза:
— Кубрат тръгна на война, а ти остана при полите ми… И боговете дадоха на Кубрат победа, и Кубрат сам-самичък уби, със своите си ръце, вожда на арабите, наречен Абд ар Рахман. Алп Илитвер държи тялото му потопено в бистър алански пчелен мед, та мъртвият арабин гледа през меда като муха в кехлибар… Ала в улисията на битката нашите загубили тялото на Рахман и го намерили по коня му. А конят стоял над трупа на господаря си и бил златен като нашия Алтъй. Най-прочутите мъже на оногурите, та и сам хан Кубрат, гледали не мъртвия арабски вожд, а живия кон. Бил този кон син на петата кобила на пророка Мохамед, от коляното Маанеги. Но конят останал пред вратите, през които внесли господаря му, плачел и не искал да докосне ни трева, ни зърно. Най-напред паднал от глад на колене, после легнал настрани и се приготвил да мре. Тогава някъде отдалеч изцвилила кобила и жребецът наострил уши. А кобилата била разпасана и в гласа й имало молба и надежда. Когато докарали кобилата, жребецът се изправил. И жребецът се извил над кобилата като лък, и от върха на ушите до опашката се извил като лък, преди тетивата да се скъса, та пуснал своята последна стрела. И умрял. Тогава хвърлили жребие на кое болгарско коляно да се падне оплодената кобила. Най-напред хвърлили между трите племена — оногурите, кутригурите и утигурите. И костите посочили нас — оногурите. Хвърлили втори път на кое коляно между оногурите да се даде кобилата. И костите посочили нашето коляно — Акага. И когато хвърлили трети път кой род да пази новите коне — паднал се родът Акага. Тъй че този кон е три пъти наш — на племето, на коляното и на рода. Кобилата роди ето този жребец… Нагледа ли се? Какво видя?
Но Аспарух не каза какво вижда в златния кон. А то беше нещо важно, то беше душата и нравът на коня. Защото златният жребец беше като златна струна, а златото точи тънка струна и дава светъл звук, ала лесно се къса. И този кон беше неспокоен и плашлив. Той щеше да се привърже като куче към ездача си, но можеше да го хвърли от седлото, ако ненадейно изскочи заек пред копитата му. Сега, в края на зимата, жребецът би трябвало да бъде обрасъл с гъста зимна козина, а той блестеше копринен като наесен, защото го бяха гледали на топло и под завивка. И трябваше да е измършавял, а той беше гладък, защото го зобяха със зърно и пояха с камилско мляко.