Пратеникът от езерото Гарда

— Преди малко се качи в стаята си.

Гаврил потупа рамото на стърчащия в средата на помещението Роко. След това му посочи отворената врата на кабинета.

— Ще те извикам, когато яденето е готово. — Той разкопча горните копчета на ризата и Гълъбина съзря гладките мускулести гърди. Не извърна поглед, а проследи фигурата на домакина, който потъна в сумрака на просторната, ухаеща на изсушени плодове кухня.

— Ако искаш, можеш да помогнеш. — Гласът долетя зад плъзгащата се врата и гостенката усети прилив на възбуда. Приглади нервно косата си и прекрачи прага на трапезарията. Когато влезе в помещението, с изненада установи, че върху котлона вече клокочи тиган с нарязани на едро пресни зеленчуци.

— Помолих те да наминеш насам, за да поговориш с Дарко… — Гаврил избърса ръце в дебела ленена кърпа. Гълъбина свъси вежди. Само допреди минута беше убедена, че се намира тук, за да се погрижи за нехранимайкото Роко Рочели. А сега ненадейно разговорът се завърташе около симпатягата Дарко.

— Преживя немалко през тези два дни…

Гълъбина не слушаше. Дарко беше здраво селско момче и след някой друг ден щеше да тича отново безгрижно из градините.

— Кой подреди така чужденеца?

Въпросът изненада Гаврил и той остави в тигана дървената лъжица, с която разбъркваше яденето.

— Роко… — Той размаха ръка, постоя за миг с вдигнат във въздуха показалец, след това посегна отново към лъжицата.

— Тъкмо затова те помолих да наминеш… — изрече домакинът, обръщайки гръб.

Гълъбина се усмихна лукаво. Намеренията на мъжете винаги плуваха някъде на повърхността. Не беше трудно човек да ги улови с един поглед.

— Мислех, че се тревожиш да Дарко…

— Разбира се, че се тревожа за Дарко. — Гаврил захвърли лъжицата и се вторачи в лицето на психоложката. — Вчера Дарко извърши нещо, което ме накара да се замисля колко дълбока е травмата от преживяното след пожара.

Гълъбина бе дочула историята от селяните, но истината е, че в момента драмата на Дарко изобщо не я вълнуваше.

— Реакцията му е обяснима. Всеки на негово място би се разстроил, вярвайки, че е видял трупа на баща си — изрече безизразно тя. Гаврил кимна.

— Ще го преодолее — махна с ръка Гълъбина и издърпа най-близкия стол.

— Нямаше да се тревожа, ако преживеният шок не бе станал причина за някои неприсъщи за Дарко прояви на… невъздържаност.

Гълъбина въздъхна. Селската природа беше първична, необуздана и груба. Децата, които растяха в такава среда, колеха животни заедно с възрастните, ходеха на лов, пореха коремите на рибите, режеха главите на жабите, пребиваха до смърт хищниците, които грабеха кокошките от кошарите.

— Мисля, че напразно се тревожиш — изрече Гълъбина, опитвайки се да сложи точка на разговора за Дарко. Беше дошла тук, за да разбере какво се крие зад признанието в храма. И защо нахалницата Найла постоянно се навърта наоколо. А внезапната поява на Роко я убеди, че подбудите на Гаврил да я покани в дома си нямат нищо общо с грижата за разклатения душевен мир на младия Герев.