Избрани творби, том I

Сесар Монтеро обърна глава към него. Движението му беше почти недоловимо, но пружините на леглото изскърцаха.

— При всички случаи — продължи кметът с глас на духовен наставник — с машинации и документации ще ти тръснат две години, ако си късметлия.

Почувства, че го оглеждат от върха на ботушите. Когато погледът на Сесар Монтеро стигна до очите му, още не бе свършил да говори. Но бе променил тона.

— Всичко, което имаш, дължиш на мене — казваше той. — Имаше заповед да те довършим. Имаше заповед да те убием от засада и да конфискуваме стадата ти, за да може правителството да покрие огромните разходи по изборите в целия департамент. Ти знаеш, че други кметове в други общини направиха това. Тук обаче не изпълнихме заповедта.

В този миг долови първия признак, че Сесар Монтеро мисли. Разкрачи колене. Облакътен на облегалото на стола, той отговори на незададения на глас въпрос на своя събеседник:

— Нито стотинка от това, което плати за живота си, не влезе в джоба ми — каза той. — Всичко бе похарчено за организирането на изборите. Сега новото правителство е решило да има мир и сигурност за всички, а аз пукам от глад с моята заплата, докато ти си червив от пари. Направи добра сделка.

Сесар Монтеро начена трудната задача да се изправи. Когато вече беше прав, кметът видя сам себе си — дребен и тъжен пред един огромен звяр. Някаква зла искра проблесна в погледа му, с който го проследи до прозореца.

— Най-добрата сделка в живота ти — измърмори той.

Прозорецът гледаше към реката. Сесар Монтеро не я позна. Стори му се, че е в някакво друго село, пред някаква мигновено минаваща река. „Опитвам се да ти помогна — чу зад гърба си. — Всички знаем, че беше въпрос на чест, но ще ти е трудно да го докажеш. Ти извърши глупостта да скъсаш пасквила.“ В този миг зловонна вълна нахлу в стаята.

— Кравата — каза кметът — трябва да се е закачила някъде.

Сесар Монтеро остана до прозореца, безразличен към вонята на мърша. На улицата нямаше никой. На кея — трите закотвени шлепа, чийто екипаж окачваше хамаците за спане. На следващия ден в седем сутринта гледката щеше да е различна — в продължение на половин час пристанището щеше да кипи в очакване да качат задържания. Сесар Монтеро въздъхна. Пъхна ръце в джобовете си и решително, но без да бърза, с една дума изрази мисълта си:

— Колко?

Отговорът бе незабавен:

— Пет хиляди песос в едногодишни телета.

— Още пет телета — каза Сесар Монтеро, — ако ме изпратите още тази нощ, след киното, с бърза лодка.

Шлепът изсвири, обърна се в средата на реката и тълпата, струпана на кея, и жените по прозорците видяха за последен път Росарио де Монтеро, редом с майка й, седнала на същото тенекиено сандъче, с което преди седем години бе слязла в селото. Доктор Октавио Хиралдо, който се бръснеше на прозореца на кабинета си, имаше чувството, че в известен смисъл това пътуване бе връщане към действителността.

Доктор Хиралдо я бе видял в деня, когато пристигна — с овехтяла униформа от педагогическото училище и мъжки обувки, как разпитва на пристанището кой ще й вземе по-малко, за да отнесе сандъка й до училището. Изглеждаше примирена, че ще остарее без амбиции в това село, чието име видяла написано за пръв път — както тя самата разказваше — на билетчето, което извадила от шапката, когато единадесет кандидатки теглили жребий за шест места. Настани се в една стаичка в училището, с железен креват и леген, и в свободните си часове бродираше покривки, докато кашата вреше на газения примус. Същата година, около Коледа, тя се запозна със Сесар Монтеро на една училищна вечеринка. Той беше див ерген с неясен произход, забогатял от дърводобив, който живееше в девствената джунгла сред диви кучета и се появяваше в селото много рядко и винаги небръснат, с подковани ботуши и двуцевка. Тогава тя все едно, че за втори път извади от шапката печелившото билетче — мислеше си доктор Хиралдо с насапунисана брада, когато някакво силно зловоние го изтръгна от спомените му.