Тайната на мъртвите
- Автор: Харпер Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Тайната на мъртвите». Краткое содержание книги:
В една вила на черногорското крайбрежие Аби Кормак става свидетел на бруталното убийство на нейния любовник, дипломата Майкъл Ласкарис. Последното, което помни, е насоченият срещу нея пистолет.
Докато Аби се опитва да сглоби последните няколко месеца от живота на Майкъл, за да стигне до истината, тя бързо установява, че всъщност изобщо не го е познавала. Наяве излизат опасни познанства с престъпни лица от миналото и загадъчни следи.
Какво свързва златната огърлица с християнски монограм, подарена й от Майкъл, с ръкопис от IV век, намерен до двореца на Константин Велики, и новооткрит надпис в римските катакомби?
В хода на проучванията й става ясно, че някой иска да опази тайна, съществувала от векове. И че този някой няма да се спре пред нищо…
Обаче аз имам пълномощия от императора. Заставам с гръб към стената, за да мога да избягам по-лесно, ако се наложи, и надничам през отворената врата. Помещението е сумрачно и напълно съсипано. Драпериите са смъкнати от стените и разкъсани, лавиците са обърнати и глинените съдове разбити. По средата на всичко това една самотна фигура стои пред масата, засипана с листове, и бавно рови из тях.
— Симеон?
Главата му се обръща рязко от изненада, когато блъсвам вратата да се отвори. Заставам на прага — достатъчно близо, за да се уверя, че вътре няма никого другиго, и достатъчно далече, за да избягам, ако извади нож.
Няма вид, че ще ме нападне. Изглежда по-уплашен от мен.
— Какво си направил? — искам да узная. — Защо…?
— Не. — Той изглежда ужасен. — Когато дойдох, вече беше така.
— Кога?
— Преди малко. Исках само да върна книгите на Александър в дома му. От библиотеката.
Очите му трепкат, свъсва се, опитвайки се да сдържи сълзите си.
— Не би искал да бъдат изоставени там. За него книгите бяха като деца.
Аз обхващам с жест разрушението в стаята.
— А това?
— Когато дойдох — повтаря той. След това, поглеждайки строшената ключалка, безсмислено добавя: — Някой трябва да е влязъл с взлом.
— Имаш ли ключ? — Обаче мога и сам да си отговоря, защото той виси на връвчица около врата му. Пасва.
— Ключалката нова ли беше?
— Поставиха му я месец след като императорът му поръча книгата.
— Липсва ли нещо?
Оглежда се с увиснало чене.
— Не знам. Може би някои документи. Той не притежаваше нищо, което си заслужава да бъде откраднато.
— А кутията за документи, изчезнала от библиотеката? Какво имаше в нея?
— Никога не ми позволи да видя.
Дал ти е ключ за къщата си, но не е искал да ти покаже какво има в сандъчето? Навеждам се над писалището и разпилените листове върху него. Между тях се хвърля в очи кодексът, който Симеон е донесъл от библиотеката. Измежду страниците е прокапала кръв, сякаш някаква част от Александър е притисната вътре.
Спомням си какво ми каза Порфирий.
— Чух, че Александър е пишел история — императорът му бил поръчал.
Лицето на Симеон засиява.
— Хроникон. История на всичко случило се.
Той отваря страница наслуки. Отново ме изненадва. Не прилича на историите на Плиний и Тацит, които изучавахме в училище. Прилича по-скоро на счетоводна книга. Успоредни колони изпълват страницата, неугледно изпълнени с къси изречения. В полетата се редят гръцки и римски цифри и се сблъскват с текста.
Навеждам се, полагайки усилия да го разчета. Никога не ме е бивало с гръцкия — а този откъс е изпълнен с варварски имена и екзотични места.
— Александър планираше да примири историите на евреи, гърци, римляни и персийци от началото на света — обяснява Симеон. — Разкриване на цялото Божие творение. Карта на времето, създадена така, че да разкрие неговите тайни.
Аз обаче не го чувам. Това е книга на времето — всяка страница е врата и за да я прочетеш, трябва да прекрачиш вътре.
Император Констанций умира в Британия, Йорк, през шестнайсетата година на царстването си.
Йорк — юли 306 г. — трийсет и една години по-рано…
Кръв се носи във въздуха, когато влизаме на коне в Йорк. Тя ни придружаваше при всяка крачка от нашето пътуване — хиляди мили през империята. Кръв в оборите, когато тръгнахме през нощта, дългите ни ножове мокри от окуцелите ни коне. Кръв по коленете, бедрата и ръцете, където седлата ни бяха претрили. Трийсет и седем дни здраво яздене и непрекъснато поглеждане през рамо. Едва когато зърнахме мръснобелите високи крайбрежни скали на Британия, повярвах, че ще успеем.
От цяла година Константин живееше в несигурност. Политиката беше сложна, но може да се сведе до следното: бяха го прескочили при назначенията за най-високата длъжност. Двама императори се пенсионираха и двама нови цезари бяха повишени, за да попълнят тетрархията. Всички предполагахме, че единият ще бъде Константин — сигурно сто пъти го бях слушал да упражнява речта си за встъпването в длъжност. Вместо това двете имена, които се чуха, бяха на двама посредственици, главорези, чието основно достойнство беше верността им към техния благодетел Галерий. Галерий управлява източната част от империята, а Констанций, бащата на Константин — западната. Галерий знае, че няма нищо по-опасно от един отритнат императорски син, но не можа да се насили да ни убие. Не и докато Констанций управлява като негов колега. Вместо това ни държеше в двора си в Сирмиум и окуражаваше Константин да убива времето, като ловува опасни животни в отдалечени местности или се сражава с варварски племена, известни със своята диващина.