Тайната на мъртвите
- Автор: Харпер Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Тайната на мъртвите». Краткое содержание книги:
В една вила на черногорското крайбрежие Аби Кормак става свидетел на бруталното убийство на нейния любовник, дипломата Майкъл Ласкарис. Последното, което помни, е насоченият срещу нея пистолет.
Докато Аби се опитва да сглоби последните няколко месеца от живота на Майкъл, за да стигне до истината, тя бързо установява, че всъщност изобщо не го е познавала. Наяве излизат опасни познанства с престъпни лица от миналото и загадъчни следи.
Какво свързва златната огърлица с християнски монограм, подарена й от Майкъл, с ръкопис от IV век, намерен до двореца на Константин Велики, и новооткрит надпис в римските катакомби?
В хода на проучванията й става ясно, че някой иска да опази тайна, съществувала от векове. И че този някой няма да се спре пред нищо…
Един от разпоредителите я доближи.
— За службата ли сте? Вечерната молитва току-що започна.
Тя го погледна тъпо и неразбиращо, но кимна. Той я поведе към хора, вътрешната част на храма с дървена ламперия, която практически представляваше черква в черквата, и я настани да седне в края на редицата дървени столове с високи облегалки. Повече хора, повече топлина. Свещите грееха над пейките, а лъчите на скрити прожектори рисуваха езера от меки светлини и сенки в извисяващите се високо куполи.
Богомолците се изправиха, когато хорът запя песента на Симеон Богоприемец: „Сега отпускаш Твоя раб, Владико, според думата Си, с миром“12. Аби също стана и застина със затворени очи. По лицето й се стичаха сълзи; чудеше се дали хората около нея виждат, че плаче. Не й пукаше. В съзнанието си се намираше в малката варосана в бяло черква в Илинг, а на катедрата стоеше сериозен мъж в дълга бяла роба със златен ръб. Баща й.
Благословени да са миротворците, защото те ще получат мир. Благословени да са милостивите, защото ще получат милост.
— Какво ли би казал за мен сега? — прошепна Аби.
Псалмът свърши. Чу шумолене сякаш от птичи криле, докато богомолците около нея се настаняваха по местата си на пейките. Тя отвори очи. Погледна назад към вратата на хора — голяма дървена порта под редиците тръби на органа, за да види дали сянката я е последвала дотук.
Вратите бяха затворени и никой не можеше да влезе. Отвъд тях всичко беше потънало в мрак.
8.
Константинопол — април 337 г.
Уморен съм. От часове обикалям из града в жегата и прахоляка, за да науча, че никой нищо не знае за убийството в библиотеката. Беше време, когато можех да измина четирийсет мили за един ден; но сега това е само спомен. Попадам на фонтан и си наплисквам лицето с вода. Отпускам се на перваза и сядам. Децата, които играят на улицата, не ме виждат. Техните майки бързат да свършат работата си, преди да е паднала нощта, и не ми обръщат внимание. Те не знаят кой съм.
Чувствам се замаян. Причината не е само в горещината — а и в Александър. Той ми дойде в повече. Константин иска спретнат разказ, един-единствен отговор, но аз дори не знам откъде да започна. Животът на всекиго се разпростира в толкова много посоки — как може един човек да обхване живота на другия. Та аз дори моя собствен не разбирам.
Има стотици места, където мога да отида — и всяко от тях води при още сто. Бих могъл цяла вечност да гоня сенките в живота на Александър. Обаче дневната светлина започва да избледнява. Ако не познавам жертвата, никога няма да намеря убиеца.
До къщата на Александър не е далеч, но за малко не пропуснах завоя. Гледам за статуя на ъгъла — хубав бронзов морски бог, който кара колесница. Едва като отминавам стотина метра, осъзнавам, че твърде съм се отдалечил. Връщам се по стъпките си и отново бъркам — статуята е изчезнала.
Такъв е Константинопол — град на движещи се статуи. Наблюдават те от своите пиедестали и плинтове, скрити в ниши или по покривите на сградите. Превръщат се в твои другари, приятели и водачи. Един ден се будиш и установяваш, че са изчезнали. Остава само плинтът с отворена рана там, където надписът е бил заличен. Разбира се, никой не споменава случилото се.
Преди десет години имаше много празни пиедестали. Сега повечето от тях са заети, но ми липсват старите познати лица.
Александър е живял в скромен блок с апартаменти над черква, която някога беше винарна. Константин щедро дарява църкви на града, но те още са недостатъчни, за да задоволят ревностните богомолци. Вляво от входната врата започва стълба, която води до горните етажи. Изкачвам се по нея и стигам площадка. Не е трудно да се отгатне коя е вратата на Александър: на нея е изрисуван лабарум и има огромна ключалка. Ключалката не работи. Вратата е широко отворена, сякаш духната от бриз. Обаче денят е тих и бурята, която е разбила касата и изтръгнала ключалката като едното нищо, би трябвало да е достойна за Юпитер. Вътре чувам движения.
Един глас в мен ми казва, че не би трябвало да съм тук. Не ми е останал много живот, но не искам да го губя тук. За мен Александър не е нищо повече от билет да се измъкна от града. Мога да се върна отново сутринта и никой няма да научи.
12
Лука. 2:29. — Б.ред.