Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)
- Автор: Эсслемонт Иан Кэмерон
- Серия: Малазанската империя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емил Минчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)». Краткое содержание книги:
През тази нощ ще се състои свързване. Веднъж в живота се появява Лунната сянка — събитие, в което добрите хора на Малаз са заплашени от демонични хрътки и други още по-ужасни неща.
Същата тази нощ, за която има пророчество, че император Келанвед ще се завърне. Затова и тук са хората, които биха предотвратили това на всяка цена. Докато разногласията в Империята очертават линията на битката, древното присъствие започва своето покушение над острова. Сред свидетелите на тези катаклизми са крадец на име Киска и Темпър — изтощен от войни ветеран. Макар и да не го знаят, всеки от тях има своята роля в конфронтацията, която ще определи не само съдбата на Малаз, но и тази на останалия свят…
— Е, мислех си, че никога няма да ме…
— Просто влизай, проклет да си — изсъска тя, отвори вратата и го издърпа вътре.
Въпреки очевидния гняв на жената, Темпър не можеше да престане да се хили като идиот. Бяха съвсем близо един до друг в малката стаичка, не по-голяма от килер. Езикът й, остър като даруджистанска рапира, пронизваше всеки, който дръзнеше да се приближи твърде много. Но тук, в това тясно помещение, Темпър изведнъж пропадна в бездните на тъмно кафявите й очи и се изгуби във филигранните детайли на черната й татуировка, която започваше от върха на носа и стигаше до челото й.
Понякога му се струваше, че вижда интерес в тези очи, таен, прикрит интерес, но тази вечер в тях се четеше единствено загриженост. Беше бленувал за подобна среща, обикновено, когато алкохолът бе замъглил преценката му или самотата изпразнила гърдите му от топлина и той просто жадуваше да си поговори с някого. Но сега се чувстваше неловко, пронизан от ясния й поглед. Корин поклати глава.
— Не можеше да не дойдеш тази вечер, а?
За миг Темпър се почувства като непрокопсан съпруг, който се бе прибрал вкъщи след тридневен запой. Засмя се и посочи към стаята си.
— Корин — аз живея там. Къде искаш да отида?
— В казармите! Трябваше да останеш там. Защо просто не… о, няма значение.
Тя му махна да мълчи.
— Чуй ме — продължи Корин. — Имаме само минутка. Това, което ще ти кажа и направя, ще кажа и направя, за да спася живота ти. Разбираш ли?
Бяха много близо и той долови женственото й ухание — парфюм от някое непознато цвете? Чуждоземни подправки? Тамян? Някой му беше казал, че Корин бе наполовина напанка: кожата й бе наполовина тъмна. Темпър примигна и преглътна. Ето го и него, стар боен кон, отдавна излязъл в пенсия, но пръхти към минаваща наблизо кобилка.
— За да спасиш живота ми? Корин, смятам да си легна, прегърнал бутилка червено вино. Това е всичко… освен ако ти не си наумила нещо друго…
Очите й проблеснаха гневно.
— Проклет идиот. Опитвам се да спася безполезната ти кожа.
Тя вдигна юмрук и разтвори дланта си. На бледата плът лежеше малка значка. Металът бе изрисуван и емайлиран с емблемата на Подпалвачите на мостове — каменна арка над поле от пламъци. Бригадата на Подпалвачите на мостове, някога част от Трета армия, към която принадлежеше мъжът долу. Армия, която Дасем, с Темпър до него, бе повел към Фалар и Седемте града.
Единствената мисъл в главата му беше: значи я заобикаля миризмата на дим. Тежка, дрезгава миризма, която придобиваше смъртоносно значение в компанията на тази значка.
— О, не — простена той. — Гугло, не. Защо? Какво искаш?
По коридора се чуха стъпки. Корин се наведе към него.
— Искам да правиш това, което ти казвам, защото знам кой си. Познах те. Бях при Ю’Гатан. Видях как Мечът се чупи. Знам — каза тя и докосна ръката му. Кожата й бе топла и твърда през ризата. — Не се замесвай тази нощ и това ще си остане наша тайна. Просто… не се замесвай.
Вратата зад него се отвори. Той се обърна. Мъжът с белезите от изгаряне стоеше в коридора, а зад него стърчаха двамата му съседи по маса с вдигнати арбалети. Мъжът изгледа Корин, която му отвърна с кратко кимване.
— Невъоръжен е — каза им тя.
Единствената мисъл в главата на Темпър бяха думите й: знам кой си. Това означаваше ли, че е била изпратена? За да го наблюдава? Той се чувстваше напълно зашеметен, сякаш всичко, от което се бе крил през изминалата година, се бе срутило отгоре му като подкопана стена.
Погледът на мъжа бе измамно празен.
— Казвам се Аш — рече той меко. — Сержант Аш. Ти, от друга страна, си мой затворник.
Накараха го да седне на една маса в ъгъла. До него беше Кууп, а отсреща седяха Тренек и старият Фаро Балкат. Старецът изглеждаше заспал, облегнат на стената, с очи, които се взираха в нищото. От боядисаните му в лилаво устни се точеше мазна лига. Странно защо Тренек нежно го подпираше с огромната си лапа. Темпър хвърли кръвнишки поглед на Кууп, който изглеждаше повече объркан, отколкото разтревожен, след което се обърна към Аш. Беше казал, че е сержант, но най-вероятно беше офицер. Стоеше в центъра на стаята и се съвещаваше с Корин и неколцина други.