Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)
- Автор: Эсслемонт Иан Кэмерон
- Серия: Малазанската империя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емил Минчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)». Краткое содержание книги:
През тази нощ ще се състои свързване. Веднъж в живота се появява Лунната сянка — събитие, в което добрите хора на Малаз са заплашени от демонични хрътки и други още по-ужасни неща.
Същата тази нощ, за която има пророчество, че император Келанвед ще се завърне. Затова и тук са хората, които биха предотвратили това на всяка цена. Докато разногласията в Империята очертават линията на битката, древното присъствие започва своето покушение над острова. Сред свидетелите на тези катаклизми са крадец на име Киска и Темпър — изтощен от войни ветеран. Макар и да не го знаят, всеки от тях има своята роля в конфронтацията, която ще определи не само съдбата на Малаз, но и тази на останалия свят…
Темпър осъзна, че бе стиснал зъби и отпусна челюстта си, след което освободи напрежението, сковало мускулите му с една дълга, бавна въздишка. Сега двамата с Корин знаеха един за друг. Какво точно искаше тя от него? Може би нищо. Може би това бе просто едно предупреждение да държи главата си сведена и да не се намесва, иначе тя щеше да го разкрие. Може би наистина просто се опитваше да спаси кожата му. Темпър се наведе напред и опита да улови погледа й през стаята.
Изведнъж се разнесе кучешки вой, който мина през стените на хана като морантски снаряд. Издигна се и утихна, дълбок, кънтящ, най-свирепият и сластен вой, който Темпър някога бе чувал. Корин потрепна сякаш нещо я бе захапало, хвърли един паникьосан поглед към Темпър, след което бързо се извърна. Младите здравеняци започнаха да се озъртат с разширени от страх очи. Ръцете на ветераните трепнаха и те посегнаха към арбалетите си.
С крайчеца на окото си Темпър видя как една лукава и смущаващо кретенска усмивка разтегля дебелите устни на Тренек. Темпър преглътна, защото устата му изведнъж бе пресъхнала. Седеше тук, пленник на тайфа безскрупулни престъпници или дезертьори, предаден от една жена, в компанията на един глупак, един безмозъчен, разлигавен старец и един олигофрен, огромен като бедерин, и то в нощта, от която местните най-много се бояха. Възможно ли беше нещата да станат по-лоши?
Клепачите на Фаро Балкат се отвориха и разкриха белтъците на очите му. С напълно спокоен глас, сякаш си поръчваше нещо за пиене, той обяви в тишината:
— Лунната сянка е изгряла.
Киска се чудеше дали халюцинира. Изведнъж се бе озовала просната по гръб на тясното дъно на едно дълбоко дефиле. Реки от облаци се точеха като панделки по нощното небе над нея. Вятърът засипваше главата й с прах и фучеше по извивките на каньона. Тя потърка очи. Какво се беше случило? Лаещ смях я накара да скочи на крака.
Мъж се плъзна надолу по склона на каньона, като използваше ръцете и краката си при слизането, задълбавайки с лакти, за да се спира. Стигна дъното, падна и се претърколи, а мантията му се развя и разкри бели пищяли. Това бе мъртвият старец. Той скочи на крака и се втурна към нея. Киска побягна. Старецът изкрещя една дума и Киска се закова на място. Краката й бяха изтръпнали. Той я заобиколи и застана пред нея, ухилен като една от статуите на Нахт в градините и по улиците на Малаз. Киска все още можеше да мърда ръцете си, така че го удари с юмрук през устата, а той полетя назад, изненадан. Изведнъж Киска се почувства свободна и побягна към извивката на каньона.
След два завоя коритото свърши със задънен край под формата на скали, наслоени като нагънат плат. Киска изръмжа и се хвърли към тях. Започна да драпа нагоре с нокти. След като бе изкатерила около два човешки боя, прогнилите пластове започнаха да се ронят под нея като крехка стара кожа и тя се плъзна надолу, като обели хълбока и брадичката си. Известно време лежеше в прахта и дишаше тежко.
— Нищо не е толкова лесно, колкото изглежда, нали? Трябва да запомня това за после.
Киска изпищя и скочи на крака, вадейки ножа си.
Старецът се изхили и изтупа мръсотията от робата си.
— Аз съм мъртъв. Забрави ли?
Киска не позволи на върха на острието дори да трепне.
— Къде сме? Какво става?
Широката, налудничава усмивка на стареца се върна на лицето му. Той разпери ръце и се огледа.
— Великолепно е, нали? Това място?
— Какво си ми направил?
— Място — продължи старецът, — за чието съществуване от хиляди години се развиват теории. Място, чиито характерни черти съм извлякъл от древни източници. Едно място, едно селение, което, ако изобщо принадлежи на някого, принадлежи на мен. Моето селение, което аз трябва да управлявам като сюзерен. Пътят на Сянката.
Този мъж е напълно ненормален.
— Върни ме обратно. Не искам да съм тук. Искам да се върна вкъщи, в Малаз.
Той вдигна един крив пръст.
— А. Но ти си там, не виждаш ли? Все още се намираш на окаяното си малко островче. В същото време си тук. Две реалности, които се припокриват. Две места в едно и също време. Това се нарича Свързване.
— Не ми пука как се нарича. Върни ме обратно!
Устните на мъжа помръднаха, но думите му бяха заглушени от рева на звяр, който отекна в лабиринта от каньони около тях. По склоновете заваляха малки камъчета. Косъмчетата по ръцете и врата на Киска настръхнаха. Това не беше куче…