Фамилията Прици

Мейроуз беше висока, грациозна пантера, която „разхождаше“ дрехите си гордо и стилно, както Мерилин Монро дупето си. Нямаше друг от семейство Прици с по-ярко изразени сицилиански черти: от къс ломен камък, какъвто беше Винсънт, и сицилиански род с гръцко-арабско-финикийска кръв се бе пръкнала стройна и високомерна аристократка, с лице, дошло от древността — сарацински нос, очи любопитни и жадни като у бедуинка, надничащи изпод фереджето. И тя като дядо си носеше две преливащи се една в друга маски — първата, макар и смразяваща, излъчваше великодушие и предизвикваше страхопочитание, а втората бе еманация на тиранина. Външното й спокойствие и ведрост, олицетворение на съвършена хармония, криеше бездънна и клокочеща вътрешна амбиция, тя бе кротка като земята, разпъвана от вулканични сили в недрата си.

След завършването на Манхатънвил, макар да поддържаше тайно апартамент в Ню Йорк, на Тридесет и седма улица, недалеч от парка, тя живееше с баща си и шестнадесетгодишната си тогава сестра Тереза, в дома на улица Бенсънхърст, през две пресечки от Анджело Партана. Позволяваше си задявки с двама-трима клиенти в Ню Йорк, но в Бруклин беше самата невинност.

Когато се намираше в Ню Йорк, с клиенти или приятели, в говора й, граматически безупречен, и в дикцията прозираше финесът на жена, дълго и грижливо обучавана из университетите. Но когато оставаше, в Бруклин и приказваше с баща си, дядо си или някой от семейството и най-близкото обкръжение (тя не се интересуваше от приятелства извън обкръжението), прибягваше до езика, който се чуваше наоколо — грубата бруклинско-италианска фраза и произношение.

Мейроуз обичаше да си пийва. За семейството това беше анатема, така че щом й се пиеше, отиваше в Ню Йорк. На бюрото си обикновено имаше чаша шампанско, не за да се прави на интересна, а защото работеше винаги на високи обороти и се нуждаеше от глътка.

Мислеше от дванадесетгодишна за това, с какво би желала да се занимава. Искаше да поеме ръководството и контрола над двете половини от семейните операции: незаконната работа на баща си и политико-инвестиционната, където чичо й Едуардо господствуваше. Тя не бе недоволна, че се е родила жена, дотолкова доколкото се водеше от разбирането, ме това в никакъв случай не ще й попречи да получи властта някой ден. Трябва да кажем, че в плана й да поеме семейния бизнес изцяло имаше само едно, твърде самонадеяно и смущаващо обстоятелство: трябваше да заеме мястото на дядо си като глава на семейството. Разсъжденията й очертаваха доста ясна линия на поведение. Дядо й вече е стар, скоро ще умре. Баща й — болен човек, нямаше да го бъде дълго. Едуардо, по-млад от баща й и съвсем здрав, трябваше да бъде превзет отвътре. Тя трябваше да продължи да го опитомява. Бе започнала още от петнадесетата си година; след разработването на двата клона от бизнеса за вътрешно оформление — в Палм Бийч и Вашингтон, възнамеряваше да му ги продаде, за да му подскаже колко е добра в търговията. После, с помощта на дядо си, щеше да го убеди да я вземе за съдружничка в Баркърз Хил Ентърпрайсиз и постепенно, за период от десет години да кажем, докато той остаряваше, щеше да превземе неговата крепост, използувайки дядо си и други ключови фигури в семейната йерархия.