Пътят между световете
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътят между световете». Краткое содержание книги:
— Никой не го е виждал — обади се Надирил. — Предполагам, че… е нямал късмет.
— Сигурно още е горе! — разфуча се Лилис.
— Не можем да се върнем там — троснато възрази Мендарк. Тя го изпепели с поглед.
— Лиан ми е приятел! Сама ще отида, щом на никого не му стиска.
— Добре де — въздъхна Шанд, — ще дойда с теб да огледам.
В Каркарон още се мяркаха проблясъци и разкриваха костеливите фигури на стражите. Двамата се прокрадваха предпазливо по стъпалата. Доближиха портата, но нямаше и следа от Лиан. Макар и уплашена, Лилис огледа дори зад статуите. Нещо в кулата изтрещя толкова силно, че яката порта се разтресе. Момичето ахна задавено и се върна тичешком.
— Да вървим — хвана я за ръката Шанд. — Няма го. Нищо повече не можем да направим.
Побързаха да слязат по стълбата. В мрака близо до подножието Лилис настъпи нещо меко. Веднага разчисти снега с ръце и се показа тяло. Лиан лежеше неподвижно.
— Умрял е — разхълца се Лилис, щом докосна бузата му.
— Не е, но малко остава — смотолеви Шанд. — Аз съм виновен за това.
Вдигна Лиан и го понесе, криволичейки по опасната пътека. Талия ги пресрещна. — Нещо май се катери по склона.
— Онзи лорск — сви рамене Шанд.
— Болят ме краката… — изфъфли Лиан.
Шанд придърпа нагоре крачолите на панталона му и се вцепени. Прасците бяха раздрани от ръбовете на оковите. Около глезените имаше замръзнали гривни от кръв, лед и остъргано месо.
— Ти откъде знаеше, че онази твар се нарича лорск? — като в просъница попита младежът.
— Няма значение! Не го ли приберем на топло, ще умре — обърна се Шанд към Талия. — Но и да го отървем, може да остане без крака до коленете. Как е възможно да съм такъв глупак?!
Проклинаше се неспирно, докато отнасяше Лиан при огньовете. Разпали ги с остатъка от дървата.
— Талия, внимавай за неприятели. А ти, Лилис, тичай да повикаш някого на помощ.
Той сряза ботушите на летописеца, уви премръзналите му стъпала в одеяло и го напъха целия в спален чувал, в дъното на който опря топли камъни. През това време дотича Баситор, а Талия се провикна:
— Някой отново се мотае при портата. Шанд, да тръгваме!
— Баситор, ще отнесеш ли Лиан до долу? — помоли Шанд. — Аз нямам повече сили.
Очите на аакима блеснаха.
— Ще го отнеса.
— И няма да го хвърлиш в пропастта?
— Не! — сепна се Лилис. Колкото и да беше благодарна на Баситор за спасяването си, знаеше как той ненавижда Лиан. — Шанд, носи го ти.
Аакимът се наведе и почти опря свирепото си лице в нейното. Тя не отстъпи.
— Дете, твоята вярност е благородно достойнство. Но и аз държа на дадената дума. Няма да навредя на твоя приятел, макар че ми се иска!
Върнаха се при останалите. Малиен и Аспър побързаха да проверят колко е пострадал Лиан.
— Нуждаем се от силен огън и гореща вода, иначе няма да спасим нито него, нито Зара — заяви Малиен.
Утрото настъпи, преди да се доберат до гората. Приютиха се в каменния павилион при Черното езеро, вече сковано от лед. Аакимите опънаха заслон от платнища, а стражите на Игър накладоха три огъня, между които лечителите се заеха с раните на Зара и Лиан и счупените кости на Джеви.
Всички бяха много потиснати от новите несгоди и появата на транкса.
— Стотина звяра като този могат да опустошат цял Мелдорин — подхвърли Шанд, докато точеше ножа си.
— А хиляда може би стигат за Сантенар — отвърна Мендарк начумерено. — Делото на целия ми живот се сгромолясва пред очите ми.
— Как е той? — попита Талия.
През разръфаната кожа по краката на Лиан тук-там се виждаха костите. На Лилис за малко да й призлее.
— Изтощен и болен, но вярвам, че ще оцелее.
Малиен продължаваше да вади старателно мръсотията, набила се в плътта, а Шанд и Аспър шиеха раната на Зара с голяма игла. Тя гледаше, без да изохка.
— Ей, корава си! — възхити се Шанд, щом направиха и последния шев на корема й.
Лиан се опомни и изстена.
— Летописецо, взе да ми се струва, че през половината си живот съм кърпила нещо по тебе — закачи го Малиен.
— Колко зле са краката ми?
— Мисля, че няма да останеш без ходила.
Той се отпусна по гръб. Студът като че бе уталожил самоубийстената треска от нощта. Твърде добре разбра колко е безпомощен. А какво би правил, ако остане сакат? — Ще те боли още дълго, но нали те знам, ти всичко можеш да изтърпиш… — подсмихна се Малиен.
Всички аакими го смятаха за мекушав глезльо.
— Поне ще мога ли да ходя?
— Предполагам, но месеци наред само ще куцукащ. Нахраниха го със супа и пак го завиха. Смътно чуваше откъслечни разговори.
— Не бива да стоим тук — настоя Игър. — Гашадите тършуват из планината.