Пътят между световете
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътят между световете». Краткое содержание книги:
По гласа му се стори, че отвън има дете. Лиан запали свещта и запълзя по пода — предпочиташе да не ходи. Само че така не стигаше до дръжката на вратата. Три пъти се напъна да стане, подканван от жалното хленчене, и се свличаше задъхан.
— Помогнете! Моля ви, помогнете!
Лиан издрапа с нокти по рамката, вкопчи се в дръжката и трудно отмести резето. Щом отвори, вътре тупна момче. Наглед беше на дванайсет и носеше изцапани дрипи. Какво търсеше в този студ навън? Взря се — петната бяха кървави, а дебелите зимни дрехи бяха разпрани.
Остави свещта и помогна на момчето да се изправи. От порязаната му буза капеше кръв, едната ръка висеше безсилно. Детето се облещи. — Онова нещо се стовари от небето…
9. Заклещен
Виковете на Лиан събудиха всички. Някой позна момчето — било от стопанство по средата на пътя между имението и селото.
Игър гледаше раненото дете и мускулите по челюстите му се издуваха.
— Ако не се разправим с транкса още сега, същата гледка ще се повтаря безкрайно из Сантенар.
— Ако още като него се промъкнат — навъсено добави Мендарк, — или ако от този се пръкнат други…
— Да съберем ловна група, и то веднага!
Игър се обърна да даде заповеди на своите стражници. Минути по-късно от къщата излязоха Мендарк, Игър, войниците, Вартила, Осейон и Торгстед. С тях бяха и всички здрави аакими, само Малиен и Аспър останаха да се грижат за ранените.
Лиан се сепна от тежък трясък, като че някой разкъртваше целия покрив. Заскрибуцаха греди, нещо рухна с грохот върху каменните стъпала, отскочи през залата и избумтя в стената. От напора на разместения въздух свещта на Лиан угасна.
Преди да я запали отново, дотича Малиен с фенер в ръка.
— Какво беше това?!
На пода стърчеше камък, широк поне един разтег.
— Да не е от стената под покрива?…
— Не ми се вярва. От едната страна е полепнала жълта пръст. Вдигнат е от земята и е хвърлен върху покрива, за да пробие дупка.
На Лиан му призля.
— Трябва да видим колко е зле горе…
Малиен понечи да се качи по стълбата, но се поколеба. Нацепени греди й препречваха пътя.
— Това ми напомня, че и кароните са изскочили от пустотата, за да ни отнемат света.
Лиан се страхуваше още по-силно. Подпираше се на стената, за ла стигне до Малиен, и на всяка крачка го пронизваше болка в разкъсаните мускули под коленете. Реши да се катери, подпирайки се на длани. Тя вървеше до него. Провряха се между счупените дървении и стената. Лиан спря. По него се стичаше студена пот.
— Подай ми ръка!
Добраха се до третия етаж, където дългата площадка беше обсипана с парчета от керемиди. Надясно беше спалнята на Каран, а отгоре — разнебитеният таван. Лиан и Малиен погледнаха през огромната дупка, в която свиреше вятърът.
Нямаше как да сбъркат очертанията на това, което отчасти закриваше звездното небе. Крило. Транксът бе стъпил на пробития покрив. Провря глава да огледа и изсъска доволно.
Лиан усети как рамото на Малиен, на което се подпираше, се напряга.
— Защо пък точно нас си е избрал в цялата долина?
— Може би е видял как другите излизат.
— А може да му допада миризмата ни. Какво ще правим?
— Имаш ли нож?
— Нима си мислиш, че някой би ми позволил да нося оръжие? — отвърна той с нескрита горчивина.
— Я претършувай набързо стаята на Каран, дано намериш нещо. Тя вдигна ръце и закрещя към транкса на своя език.
Лиан се мушна в стаята. През отворената врата проникваше слаба светлина от фенера. По средата имаше много голямо квадратно легло. Зърна шкафове и скринове, пълен фенер на поставка, но не и нещо, което да използва като оръжие.
Тъкмо се обърна, и си спомни за онази нощ в Нарн, когато спаси Каран. Тогава счупи запален фенер в пода пред Вартила и пламъците блъвнаха чак до тавана. Зачатка с огнивото, появи се пламъче и той се заклатушка обратно към Малиен. Завари я в същата поза. Транксът наблюдаваше жената изпод дебелите си клепачи и явно се питаше дали и тя притежава мощта да му навреди като онзи мъж преди два дни. Лиан запрати фенера към купчината остатъци от греди. Светлината угасна, а Малиен изохка и се хвана за главата. Транксът изрева тържествуващо и скочи през дупката.
— И защо ти хрумна това?! — попита вбесената Малиен.
— Рекох си, че ако подпаля дървата, ще му попреча да ни докопа.
— Лиан, нямаш си работа с диво животно! Транксът не се страхува от огън. Аз отстъпих първа и вече не се плаши от мен…
Аакимката се дръпна по-назад. В сумрака зъбите на гадната твар лъщяха.
— А от какво ли се бои един транкс?
— Почти от нищо, предполагам, ако е прегладнял. Малиен заднешком стигна до горното стъпало.