Пътят на кинжала
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на кинжала». Краткое содержание книги:
В Иллиан Ранд се заклева да изтласка воините на Сеанчан обратно в океана, макар че сред Аша’ман се появяват признаци на лудост.
В Геалдан Перин се озовава лице в лице с интригите на Белите плащове, на сеанчанските нашественици, на пръснатите из страната Шайдо Айил и на самия Пророк. Любимата жена на Перин, Файле, може да заплати с живота си, а на самия Перин — да му се наложи да обрече на гибел душата си, за да я спаси.
Междувременно разбунтувалите се Айез Седай под водачеството на своята млада Амирлин Егвийн ал-Вийр се озовават пред армия, изпратена да ги спре пред Бялата кула. Но Егвийн е решена да свали узурпаторката Елайда и отново да обедини Айез Седай. Тя все още не рабира цената, която останалите — и тя самата — ще трябва да заплатят.
Талене не беше най-лошото. Няколко обикновени Сестри открито сумтяха, като я срещнаха. И една Заседателка! Никоя не беше от Белите, разбира се, но това не трябваше да има значение. Каквото и да ставаше в Кулата, приличието все пак трябваше да се спазва. Джуйлайн Мадоум, висока и привлекателна жена с късо подрязана черна коса, която бе получила мястото си в Съвета от името на Кафявите преди по-малко от година, забърса полите си покрай нея, без да измърмори и една дума за извинение, с тези нейни дълги като на мъж крачки. Серин Аснобар, друга Кафява Заседателка, се намръщи свирепо на Сеайне и опипа с пръсти кривия нож, дето винаги носеше затъкнат на колана си. Серин беше алтарка; леко побелелите коси по слепоочията й само подчертаваха тънкия, повехнал с времето белег през едната буза на маслиненото й лице, и само Стражник можеше да я надмине в мръщенето.
Навярно всички тези неща трябваше да се очакват. Напоследък се бяха случили няколко нещастни инцидента и никоя Сестра нямаше да забрави лесно, ако я избутаха безцеремонно от коридорите около квартирите на други Аджи, да не говорим за онова, което беше ставало в някои от тях. Според слуховете дори на една Заседателка — Заседателка! — Червените бяха смачкали достойнството, въпреки че не казваха на коя. Колко жалко, че Съветът не можеше да се противопостави на налудничавия декрет на Елайда, но първо една Аджа, после друга, се бяха вкопчили в новите си привилегии и много малко Заседателки вече бяха готови да се откажат от тях, след като те бяха в сила, в резултат на което Кулата почти се бе разцепила на два враждуващи лагера. Някога Сеайне беше смятала, че въздухът в Кулата е като тресящо се топло желе от подозрителност и хапливост; сега желето бе станало съвсем горещо, а хапливостта — отровна.
Тя цъкна с език от досада и намести шала си с белите ресни, след като Серин се скри от погледа й. Беше нелогично да се разтреперва само защото една алтарка й се е намръщила — дори Серин не можеше да отиде по-далече; разбира се, че не можеше — и повече от нелогично бе да се тревожи за нещо, което не можеше да промени сама, особено след като си имаше задача.
А после, след всичкото си търсене тази сутрин, тя направи само още една крачка и видя отдавна търсената си плячка да крачи право срещу нея. Зера Дакан беше тънко чернокосо девойче с горделиво излъчване, държеше се с подобаващо достойнство и сдържаност и поне според външните признаци не изглеждаше засегната от горещите течения, носещи се в последно време из Кулата, Е, чак девойче не беше, но Сеайне бе сигурна, че не беше носила шала с белите ресни повече от петдесет години. Беше неопитна. Относително неопитна. Това можеше да помогне.
Зера не направи опит да избегне срещата си със Заседателка от своята Аджа и кимна почтително, когато Сеайне се изравни с нея. Доста златно везмо опасваше ръкавите на снежнобялата й рокля и се спускаше на широка ивица по полата й. Необичайна показност за Бялата Аджа.
— Заседателко — промърмори тя. Дали сините й очи не съдържаха нотка загриженост?
— Трябваш ми за нещо — каза й Сеайне малко по-спокойно, отколкото се чувстваше. Много вероятно беше да прехвърля собствените си чувства в големите очи на Зера. — Ела с мен. — Нямаше от какво толкова да се бои, не и в недрата на Бялата кула, но да задържи ръцете си нестиснати в юмруци й струваше удивително усилие.
Както очакваше — и се надяваше, — Зера тръгна с нея само с едно измърморено примирено съгласие. Плъзна се изящно редом до Сеайне, докато слизаха по просторните мраморни стълбища и широките лъкатушещи рампи, и леко се намръщи едва когато Сеайне отвори една врата на приземния етаж, към тясно стълбище надолу в тъмното.
— След теб, сестро — подкани я Сеайне и преля малка топчица светлина. Според потокола трябваше да тръгне пред нея, но не можа да се насили да го направи.
Зера не се поколеба да слезе. Логично — тя нямаше защо да се бои от една Заседателка. Бяла Заседателка. Сеайне щеше да й каже какво иска от нея, когато му дойдеше времето, и тя не можеше да направи нищо повече. Нелогично обаче в стомаха на Сеайне запърха някакъв чудовищен молец. Светлина, та тя държеше сайдар, а другата жена беше беззащитна. Зера така или иначе беше по-слаба. Нямаше от какво да се бои. Което никак не успокои огромните пърхащи криле в стомаха й.
Продължиха да слизат надолу и надолу, покрай врати, отвеждащи към мазета и подземия, докато не стигнаха до най-долното ниво, дори под това, в което изпитваха Посветените. Тъмният коридор се осветяваше само от светлинната на Сеайне. Държаха полите си вдигнати високо, но пантофите им вдигаха облачета прах, колкото и внимателно да стъпваха. Груби дървени врати се редяха по гладките каменни стени, много от които с едри буци ръжда на мястото на старите, неотваряни от векове катинари и ключалки.