Пътят на кинжала
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на кинжала». Краткое содержание книги:
В Иллиан Ранд се заклева да изтласка воините на Сеанчан обратно в океана, макар че сред Аша’ман се появяват признаци на лудост.
В Геалдан Перин се озовава лице в лице с интригите на Белите плащове, на сеанчанските нашественици, на пръснатите из страната Шайдо Айил и на самия Пророк. Любимата жена на Перин, Файле, може да заплати с живота си, а на самия Перин — да му се наложи да обрече на гибел душата си, за да я спаси.
Междувременно разбунтувалите се Айез Седай под водачеството на своята млада Амирлин Егвийн ал-Вийр се озовават пред армия, изпратена да ги спре пред Бялата кула. Но Егвийн е решена да свали узурпаторката Елайда и отново да обедини Айез Седай. Тя все още не рабира цената, която останалите — и тя самата — ще трябва да заплатят.
— Май трябва по-често да ти се напомня, че е точно така — каза Алвиарин. — Изглежда, съм те оставила твърде дълго сама. — Тя потупа безапелационно пергамента с пръст. — Подпиши.
Елайда подписа, провличайки перото по пергамента. Нищо друго не можеше да направи.
Алвиарин едва изчака върха на перото да се вдигне и дръпна декрета.
— Ще го подпечатам сама — каза тя и се запъти към вратата. — Не биваше да оставям печата на Амирлин там, където можеш да го намериш. Ще поговорим по-късно. Наистина те оставих прекалено дълго. Чакай ме тук, докато се върна.
— По-късно ли? — каза Елайда. — Кога? Алвиарин? Алвиарин?
Вратата се затвори. Елайда се намръщи. Да чака тук, докато Алвиарин се върне! Затворена в покоите си като новачка в наказателна килия!
Пръстите й заопипваха кутийката за кореспонденция с позлатените ястреби, биещи се сред бели облаци в синьо небе; но тя не можа да се насили да я отвори. След като Алвиарин бе заминала, тази кутия отново бе започнала да се пълни с важни писма и доклади, а не просто с трохите, които Алвиарин допускаше да стигат до нея, но след връщането й по-добре щеше да е празна. Стана и заподрежда розите в белите вази, всяка върху бял мраморен пиедестал в отделен ъгъл на стаята. Сини рози — най-редкият вид.
Изведнъж осъзна, че се взира в прекършеното на две стъбло на една роза в ръцете си. Още половин дузина се бяха посипали по плочките на пода. Изръмжа приглушено. Беше си представяла как ръцете й стискат гърлото на Алвиарин. Не за първи път си беше мислила да я убие. Но Алвиарин сигурно бе взела предпазни мерки. Подпечатани документи, за да се отворят, ако с нея се случи нещо лошо, несъмнено бяха оставени при последните Сестри, които Елайда можеше да заподозре. Това беше единствената й сериозна тревога по време на отсъствието на Алвиарин — че някоя друга може да реши, че тя е загинала, и да излезе публично с доказателството, което щеше да смъкне шарфа от раменете й. Рано или късно обаче, по един или друг начин, Алвиарин щеше да свърши също като тези рози…
— Не отговорихте на чукането ми, майко — каза груб женски глас зад гърба й.
Елайда се обърна, готова да скастри натрапницата, но при вида на едрата широколика жена с шал с червени ресни, застанала на прага, кръвта се отцеди от бузите й.
— Пазителката каза, че искате да поговорите с мен — каза раздразнено Силвиана. — За наказание насаме. — Макар и пред Амирлинския трон, тя не се опита да скрие отвращението си. Силвиана смяташе исканията за „самонаказание“ или наказание насаме за глупава преструвка. Присъдата се произнасяше публично, само изпълнението ставаше насаме. — Тя също така помоли да ви напомня за нещо, но много бързаше и не ми каза за какво — изсумтя накрая Силвиана — тя виждаше във всичко, което я отвличаше от поверените й новачки и Посветени, ненужна пречка да си гледа работата.
— Мисля, че си спомням — отговори й глухо Елайда.
След като Силвиана най-сетне си отиде — едва половин час, както отмери звънът на часовника на Кемайле, половин час, който й се стори безкрайна вечност — единственото, което задържа Елайда да не свика незабавно Съвета, за да настои Алвиарин да бъде лишена от шарфа на Пазителката, беше увереността в нейното Прорицание и сигурността, че Сеайне ще улови следата на измяната и ще стигне до самата Алвиарин. Това, както и убеждението, че все едно дали Алвиарин ще падне след този сблъсък, тя самата със сигурност ще падне. Поради което Елайда до Арвини а’Ройхан, Пазителката на Печатите, Пламъкът на Тар Валон, Амирлинския трон, несъмнено най-могъщата владетелка на света, остана да лежи по очи на леглото си и да хлипа във възглавниците си, твърде подпухнала, за да може да навлече ленената си долна риза, захвърлена на пода, и сигурна, че когато Алвиарин се върне, ще настои тя да седи по време на целия разпит. Хлипаше и през сълзи се молеше час по-скоро да дойде сгромолясването на Алвиарин.
— Не съм казвала, че Елайда трябва да бъде… набита — каза кристалният като ек на сребърна камбанка глас. — Нима се издигаш над себе си?
Както бе коленичила, Алвиарин се хвърли по корем пред жената, която сякаш бе изваяна от сенки и сребриста светлина, сграбчи в шепи кенара на роклята на Месаана и започна да го обсипва с целувки. Сплитът на Илюзия — това трябваше да е, въпреки че не можеше да види нито една нишка на сайдар, така, както не можеше да долови способността за преливане у жената, стояща пред нея — не се задържа напълно, докато стискаше в паника крайчеца на полата. Трепкаща меденоцвета коприна, изкусно общита по краищата с шевица от тънки черни спирали.