Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Колтейн кимна.
Конят на Бълт профуча между Юмрука и историка. Пиката на ветерана излетя от ръката му и изсвистя като светкавица през високата трева покрай пътя. Джавкащото пале изврещя уплашено, отхвърча настрани от пътя й и заподскача като дрипаво кълбо от кал и слама.
— Проклятие на Гуглата! — изръмжа Бълт. — Пак не го улучих!
— Нищо чудно, че не млъква — подхвърли Колтейн, — като се опитваш да го убиеш по няколко пъти на ден.
— Чичо, едно пале ли те ядосва? — попита учуден Дюйкър.
— Гледай ти да не ме ядосаш, старче — изръмжа уикецът.
— Е, време е да тръгвате — рече Колтейн на Дюйкър и погледна над рамото му. Историкът се обърна и видя Недер. Беше пребледняла, посърнала и затворена в себе си. От тъмните й очи все още струеше болка, но тя седеше в седлото с изправен гръб. Ръцете й бяха почернели, дори плътта под ноктите, все едно че бяха топени в катран.
Скръб прониза душата му и той извърна очи.
Щом стигнаха гората, пеперудите се вдигнаха пред тях във вихрещ се облак. Конете се занадигаха на задните си крака, някои се заспъваха, ударени от идващите след тях, и доскорошната сцена на неземна красота отстъпи място на безпорядък. А после, докато конете скачаха, цвилеха, блъскаха се и мятаха глави, напред се втурна глутницата кучета-браничари. Гмурнаха се в блатясалата низина и от пътя им се разхвърчаха рояци насекоми.
Дюйкър изплю сдъвканите крилца на някаква пеперуда, пъхнала се в устата му, зърна за миг едно от тичащите псета и това, което видя, го накара да примигне и да поклати глава невярващо. „Не, не може да бъде. Абсурд!“ Беше кучето Бент и като че ли носеше в устата си четирикрако валмо козина.
Редът се възстанови, кучетата успяха да разчистят пътя и колоната отново подкара в тръс. Нямаше ги обичайните подвиквания, шеги и походни песни, които да придружат тътена на копитата и злокобния шепот на стотиците хиляди крилца на пеперуди, галещи въздуха над главите им.
Походът придоби някакво свръхестествено свойство, гмурна се в ритъм, който изглеждаше безкраен и извънвременен, все едно че плуваха в река от мълчание. Папратта и мъртвите дървета заотстъпваха пред групички от млад кедър, твърде малобройни от тази страна на реката, за да се нарекат гора. От старите дървета бяха останали само пънове. Горичките се превърнаха в смътен фон, пред който се вихреше бледожълтото и пърхането му изпълни периферното зрение на Дюйкър толкова, че главата го заболя.
Яздеха със скоростта на браничарите — а те се оказаха неуморни, много по-здрави и жизнени от конете и ездачите, които ги следваха.
Керванският път бе най-добрата възможност да стигнат първи до брода. Конницата на Корболо Дом щеше да мине през младите кедри и щеше да се забави — макар че онова, което най-много щеше да я забави, бяха пеперудите.
След около четири левги откъм запад отекна нов звук, някакво странно шумолене, което Дюйкър в началото едва засече, докато неестественото му, неравномерно прекъсване не го накара да се вслуша. Той догони Недер и я попита какво става.
Тя го погледна плахо и каза:
— С тях е тръгнал маг. Разчиства им пътя.
— Значи Лабиринтите отново са достъпни?
— Вече от няколко дни, историко.
— Как унищожава пеперудите този маг? С огън? С вятър?
— Не. Просто отваря Лабиринта си и те потъват в него. Забележи, времето между всяко усилие е все по-дълго. Той се изморява.
— Е, това е добре.
Момичето кимна.
— Ще стигнем ли брода преди тях?
— Мисля, че да.
Излязоха на втора оголена ивица. Отвъд нея от земята се издигаха скали — накъсана линия от изток на запад, под изпълненото с пеперуди небе. Пътят се спускаше към широка просека, под която се виждаше равен жълт килим от пеперуди, движещ се бавно на изток.
„Река Ватар. Погребалната процесия на измрелите насекоми към морето.“
Бродът беше маркиран с две редици колове, с вързана на всеки кол дрипа — като опърпани знамена на удавена армия. От източната страна по течението, оттатък коловете, стоеше на котва голям кораб.
Щом го видя, Недер ахна. Дюйкър потрепери.
Корабът беше обгорял, опърлен, съвсем почернял от пожара и нито една пеперуда не кацаше на него. Греблата — повечето строшени — стърчаха безразборно. Онези, които все още бяха здрави, бяха потопени във водата и мъртвите насекоми се трупаха по тях на плътни буци.
Край едно малко тлеещо все още огнище беше вдигнат на колове навес от корабно платно. Под тази набързо стъкмена шатра седяха трима мъже.
Браничарите ги бяха обкръжили в плътен кръг и ги гледаха настръхнали.
Пронизително джавкане и Дюйкър трепна. „Богове подземни, не съм си го въобразил.“