Лебедова песен [bg]

В следващия миг всички клошари бяха избягали с притежанията на „Пътуващо представление“… и с по-голямата част от каруцата.

— Проклятие! — избухна гигантът. Не им беше останало нищо друго освен рамката на каруцата и Муле, който продължаваше да пръхти и да се тресе. „Затънахме до уши в лайната“, помисли си той. Нямаха какво да ядат, не им остана дори един проклет чорап!

— Добре ли си? — обърна се към Суон и отиде да ѝ помогне да стане. Арън стоеше до нея и реши да докосне приличащата ѝ на кратуна глава, но дръпна ръка в последната минута.

— Да. — Рамото малко я болеше, където я удари клошарката. — Мисля, че съм добре.

Джош нежно ѝ помогна да стане и да запази равновесие.

— Откраднаха всичко, което имаме! — изрече той с обезпокоен тон. В калта лежаха няколко останали неща: крива метална чаша, дрипав шал и износен ботуш, който Ръсти имаше намерение да поправи, но така и не стигна до него.

— Ако си оставяте нещата тук навън, със сигурност ще бъдат откраднати! — каза далновидно Арън. — Всеки глупак знае това!

— Е — отвърна Суон, — може би тези хора са имали нужда от нещата ни повече от нас.

На Джош му идеше да се разсмее подигравателно, но не го стори. Момичето беше право. Поне разполагаха с дебелите си палта и ръкавици и носеха плътни чорапи и здрави ботуши. Някои от тези клошари бяха на косъм от оня свят… а и това тук определено не беше Райската градина.

Суон заобиколи каруцата и отиде при Муле, за да успокои стария кон като нежно загали носа му. Той продължи да издава изплашени и обезпокоени звуци.

— По-добре влез вътре — каза ѝ Джош. — Вятърът отново се усилва.

Тя тръгна към него, но спря, когато Ревльото попадна на нещо твърдо в калта. Наведе се внимателно, опипа нещото и го вдигна. Беше тъмното овално огледало, което някой беше изтървал. „Вълшебното огледало“, помисли си Суон, докато се изправяше. Беше минало доста време, откакто за последно се огледа в него. Избърса калта в крачола на дънките си и го вдигна пред себе си, като го държеше за дръжката с двете гравирани маски, които гледаха в различни посоки.

— Какво е това? — попита Арън. — Можеш ли да се видиш в него?

Суон видя единствено тъмните очертания на главата си и си помисли, че наистина прилича на презряла кратуна. Отпусна ръка до тялото си… и в същия миг нещо се появи в огледалото. Тя отново го вдигна и го завъртя, за да го насочи в друга посока. Търсеше светлината, но не успя да я намери. След това се премести с тридесет сантиметра вдясно и затаи дъх.

На по-малко от три метра зад нея стоеше фигурата, която държеше светещия стъклен пръстен… вече беше близо, много близо. Суон все още не можеше да види чертите на лицето ѝ. Въпреки това усещаше, че нещо с лицето ѝ не е наред. То беше изкривено и деформирано, но не като нейното. Помисли си, че фигурата принадлежи на жена, заключение, което си направи от самата ѝ стойка и облекло. Толкова близо, толкова близо… макар че Суон знаеше, че ако се обърне, няма да види нищо зад себе си освен бараките и алеите.