Лебедова песен [bg]

В тази кал лежаха десетки полузаровени човешки и животински скелети, сякаш бяха засмукани надолу, докато се опитваха да изпият и последната капка от заразената вода. Гарвани бяха накацали на костите и чакаха. Издигаха се замръзнали купчини от човешки екскременти и боклук. Вонята, която се носеше от някогашното езеро, преобърна стомаха на Суон. Миришеше на отворена рана или на пълна с фекалии кофа.

— Не можем да се приближим повече, без да ни стане лошо — обясни Арън, — но исках да го видиш. Цветът му не ти ли се струва странен?

— Господи! — Суон се бореше с желанието си да повърне. — Защо някой не го изчисти?

— Кое да изчисти? — учуди се момчето.

— Езерото! Невинаги е било такова, нали?

— О, не! Помня го, когато имаше вода в него. Истинска вода за пиене. Но мама каза, че просто се е предало.

Каза, че така или иначе не може да е вечно.

Суон се извърна от тази неприятна гледка. Погледна пътя, от който дойдоха, и видя самотна фигура на хълма, която пълнеше кофа с мръсен сняг. Пиенето на разтопен сняг вместо вода си беше бавна смърт, но пак беше за предпочитане пред отровното езеро.

— Готова съм да се връщаме — каза тя и тръгна бавно нагоре по склона, като опипваше пътя си с Ревльото.

Почти на върха, Суон се спъна в някакво тяло. Спря се и погледна малкия труп на дете. Дали беше на момче, или на момиче, не можеше да каже. Детето беше умряло по корем, едната му ръка беше забита в пръстта, а другата замръзнала в юмрук. Загледа се в тези малки ръчички, които стояха восъчнобели на фона на снега.

— Защо тези трупове са тук? — попита Суон.

— Защото тук са умрели — отвърна Арън, сякаш тя беше най-глупавата кратуна в целия свят.

— Това дете се е опитвало да изрови нещо.

— Вероятно корени. Понякога успяваме да изкопаем корени от земята, понякога не. Когато намерим такива, мама прави супа от тях.

— Корени? Какви корени?

— Много въпроси задаваш — каза задъхано момчето и тръгна напред.

— Какви корени? — повтори въпроса си Суон, този път по-бавно и по-настоятелно.

— Царевични, предполагам! — Арън сви рамене. — Мама казва, че тук е имало голяма царевична нива, но всичко умряло. Не е останало нищо освен няколко корена… които, ако човек има късмет, може да намери. Хайде, идвай! Студено ми е!

Суон погледна празното поле между бараките и езерото. Труповете приличаха на странни препинателни знаци, надраскани върху сива дъска. Зрението ѝ постоянно се проясняваше и замъгляваше, а онова, което се намираше под дебелия слой твърди образувания, я изгаряше и щипеше. Белите и замръзнали ръце на детето отново привлякоха вниманието ѝ. „Има нещо в тези ръце“, помисли си тя. Нещо… но не знаеше какво.

От вонята от езерото ѝ се повдигаше. Последва Арън към бараките.

— Тук е имало голяма царевична нива — каза ѝ момчето, — но всичко умряло.