Сърца за изгаряне [bg]

След като слънцето бе залязло, температурите бяха паднали значително. Дъхът на Оливър излизаше на малки бели облачета от устата ѝ.

— Дейвид Пикфорд е онзи, от когото имаш нужда, Стела. Доведох го тук специално за теб. Толкова много зло има в него… вероятно ще стигне да засити апетита ти, а може и да не е достатъчно. Дънкан Белино също. С тях двамата може да спреш прилива на твоята нужда. Мога само да си представям каква болка изпитваш след петдневно закъснение. Цяло чудо е, че още си сред нас. Вземи ги. Вземи и мен, ако се налага. Доброволно ти се предлагам. С удоволствие ще умра, ако това е цената да останеш жива. Животът ми ще стане част от твоя и по този начин ще живея вечно. Вземи ни всичките, вземи ни до един, вземи…

Стела отново залитна. Капка кръв не бе останала по лицето ѝ. Тя се срина на земята до Оливър и вместо да се отдръпне, старицата се люшна и се приближи до нея. Пресегна се, улови отпусналата се ръка на Стела и притисна пръстите ѝ до здравата си страна.

— За теб, Стела! За теб!

От устните на Оливър се изтръгна най-ужасяващият кикот, когато кожата ѝ под пръстите на Стела започна да посивява, да почернява и да побелява като нажежена жичка. Смехът се превърна в крясък, а крясъкът — в писък, докато чернотата се разпростираше из цялото ѝ тяло, изяждайки умъртвената ѝ плът грам по грам, докато най-накрая не остана нищо. Обгорена, но не точно.

Гледах как Латрийс Оливър умира и тялото ѝ се срива на земята до Стела. Стела едва не падна върху нея. Дишаше тежко, всеки дъх ѝ се удаваше с по-голямо усилие от предишния. Протегна длан и се подпря на земята, за да запази равновесие, и бетонът изсъхна и се натроши под пръстите ѝ.

— Направо фантастично! — извика Дейвид. Белегът му се бе изопнал от танцуващата на устните му усмивка. — Кой иска да е следващ? Имаме ли доброволец?

Стела извърна глава и кръвясалите ѝ очи се спряха върху моите.

— Не е… достатъчно…

За разлика от преди, когато само се състари под нея, този път бетонът направо се пропука, изрони се и се превърна в прах под дланта ѝ.

Стела изрече:

— Не мога… да го спра…

Всички видяхме разрастващия се кръг под нея.

Проповедника опита да се изправи. Не успя.

Ками и баща ми също не можеха да помръднат.

Дейвид отстъпи крачка, наблюдавайки бетона с любопитство.

— Не можем да се движим — обади се баща ми. — Дейвид ни каза, че не можем да се движим.

— Пусни ги, Дейвид. Трябва да бягаме — казах аз, като гледах как кръгът около Стела продължава да се разширява.

— Никой няма да бяга — отвърна Дейвид. Погледна към тях: — Нито един от вас. Вие сте от камък.

И направи още крачка назад.

Стела си пое дъх с усилие. Очите ѝ бяха здраво стиснати. Тръсна глава. Каквото и да се случваше, явно се ускоряваше, вместо да отслабва. Ставаше все по-силно.

— Не мога… да спра…

Кръгът продължаваше да се разширява, тревите повяхваха, бетонът старееше със сто години за секунда.