Сърца за изгаряне [bg]

Дейвид сграбчи с две ръце пръстите на Дарби, докато смъртта пропълзяваше под него, разширявайки се толкова бързо, та почти чувахме как поглъща всичко по пътя си. Отначало просто пращене, после рев, накрая — гръмотевичен гняв на торнадо, пуснато на свобода, за да се храни.

Хората в бяло наоколо изпопадаха с писъци. Телата им се превръщаха в черна прогнила маса още преди да докоснат земята — пет, десет, цели дузини.

Стела стоеше в центъра на всичко. Пръстите ѝ пулсираха, опрени до бетона, ръцете ѝ потръпваха, тялото ѝ се тресеше неконтролируемо.

Кръгът продължаваше да се разраства, прогаряше тревите наоколо подобно на неудържим горски пожар, оставяйки след себе си единствено ожарена земя. Достигна до дърветата — първото се свлече, след това и друго, и още, и още… Падаха като кегли за боулинг.

Мислех, че ще продължи да расте вечно, ще погълне всичко, като одеяло от безжизненост, плътно наметнато върху живота наоколо. Поне така се усещаше отстрани. Ако някой ме бе попитал, щях да му кажа, че продължи около час, макар истината да бе, че не бе изминала и минута.

Стела се строполи на земята.

Беше напълно изтощена.

Дърветата се бяха оказали достатъчни. Най-накрая достатъчни.

Светът замлъкна за миг. Единствено някъде в далечината се разнесе свирката на влак.

Земята навсякъде около нас беше черна като нощ. Гигантски концентричен кръг от нищо, в центъра на който, като малка купчинка стоеше умореното, победено тяло на Стела.

Хората в бяло бяха мъртви до един.

За разлика от труповете в миналото (обгорени, но не точно), от тези тук не бе останала и следа. Енергията, която бе избухнала от Стела, от нейния глад, бе изцедила всичкия живот наоколо до последната капчица. Навсякъде наоколо имаше черен прах… и нищо друго.

На челото ми капна капка, после още една, след това небесата се отвориха и се заеха да пречистват Майката Земя.

От дясната ми страна баща ми продължаваше да стиска ръката ми. Очите му бяха разширени, оглеждаше опустошението край нас, местеше поглед към Стела, към земята под краката си и най-накрая към мен.

Ками, Проповедника и Дейвид гледаха останките от „Пещта на Кери“ със същото страхопочитание.

Проповедника беше първият, който наруши унеса. Пусна ръцете на Ками и Дарби и се изправи. Извърна се към Дейвид, готов да атакува.

Дейвид отстъпи крачка и отвори уста, за да издаде поредната си заповед. Нито звук не излезе от устните му. Това го изненада. Очите му се присвиха от объркване. Свободната му ръка опипа гърлото му. Другата все още държеше малката ръчичка на Дарби.

Дейвид опита да изкрещи, но от устата му излезе единствено дъхът му.