Сърца за изгаряне [bg]

Способностите на Дейвид бяха плашещи, ала фактът, че се забавлява, направо ме ужасяваше.

Баща ми бе първият, който излезе и закрачи към Дейвид. Проповедника и Ками го последваха. Дарби се бе вкопчила в ръката на майка си. Личицето ѝ бе мокро от сълзи.

Дейвид нареди на възрастните да се наредят в редица до Дънк и да коленичат. Те се подчиниха, не можеха да постъпят другояче. Той се ухили към Дарби. Розово-белият белег от изгорено се разтегна гротескно.

Дарби се скри зад майка си.

— Ти трябва да си Дарби! — засия Дейвид. — Ела кажи „здрасти“ на чичо Дейвид!

Дарби не искаше. Дори от разстоянието, на което се намирах, виждах как пръстчетата ѝ стисват по-здраво ръката на майка ѝ, ала тялото ѝ я предаде — хватката ѝ се отпусна и тя повлече крачета към него.

Дейвид я хвана за ръка:

— И няма да ми кажеш „здрасти“, така ли?

— Тя не говори — обади се Ками. — Моля те, не я наранявай. Моля те, Дейвид…

Дейвид килна глава:

— Изобщо не говори, така ли?

— Не.

— Никога през живота си?

— Не.

Той се замисли за секунда.

— Каква е способността ѝ?

— Ако въобще има, никога не съм виждала да я проявява.

Дейвид се наведе напред и се усмихна на момиченцето:

— Имаш ли някакви специални способности, миличка? Бас ловя, че имаш.

Дарби се отдръпна от него. Очите ѝ бяха впити в белега му.

Дейвид се пресегна и потърка обезобразената кожа.

— Няма защо да те е страх. Прекрасно е. Аз съм най-прекрасният мъж, когото си виждала.

— Каквото и да мислиш да правиш с нас — обади се Ками — моля те, не я карай да гледа.

Дейвид се извърна към нея:

— Аз ли?! Аз няма да ви причиня нищо. Какъв би бил смисълът? Помниш ли за какво си говорихме? Бяхте ми обещали нещо? Е, време е.

Стела се изскубна от ръката ми и тръгна към вратата. Спря се само колкото да изрече:

— Толкова съжалявам, Джак. Скъпи мой Пип…

След което изчезна зад ъгъла. Останах сам.

Тръгнах след нея.

Знам, че не трябваше. Трябваше да я оставя, както бях правил безброй пъти в живота си досега, но не можех. Пуснах ругера на пода на малката стая и я последвах чак докато излязохме навън през широко отворената врата и се озовахме насред морето от хора в бяло.

Когато се приближихме, те се разделиха, за да минем. Свещите все още бяха в ръцете им, а главите и лицата продължаваха да бъдат скрити от белите качулки. Двамата със Стела прекрачвахме труповете, безразборно разпръснати по бетона наоколо. Тъмната кръв на мъртвите като ярък контрапункт на искрящата белота на живите.

— Ето те и теб! — възкликна Дейвид, когато се приближихме. — Почнах да си мисля, че не ме обичаш вече!

Стела пристъпваше бавно и когато беше на два-три метра от Дейвид, едва не припадна отново. Преви се надве и притисна ръце към стомаха си. От пръснатите наоколо радиостанции избухна експлозия от статични шумове.