Сърца за изгаряне [bg]

Отначало започна да забравя.

Дълбоко съжалявам за онази първа година, понеже тогава не правехме нищо друго, освен да се караме. Питах го за автомобилната катастрофа, отнела живота на майка ми, и за събитията, последвали веднага след това, а той отговаряше завоалирано, като по този начин само предизвикваше нови и нови въпроси. После открих, че дори тези кратки отговори са доста изменчиви. Първоначално ми каза, че се е крил в Калифорния почти цяла година, след като избягал от Пенсилвания, но после, когато го питах отново, каза, че бил в Джорджия. Питах го за тестовете, на които са ме подлагали „Чартър“ като дете, и той каза, че не може да си спомни нищо по-различно от онова, което вече знаех. Година по-късно не помнеше вече и тези събития. Улових се, че му напомням, че го подтиквам да си спомни.

Според докторите бил рано развил се Алцхаймер.

Тогава си мислех, че се преструва, и това доведе до още нови и нови кавги и конфронтации. После обаче една сутрин го видях пред огледалото. Мъчеше се да завърже вратовръзката си. Наблюдавах го поне пет минути — как я увива около врата си, минава през около половината процес, след което я маха и започва отначало. Когато видя, че стоя на вратата, ме помоли да извикам майка ми. Каза, че обикновено тя му я връзвала. Случи се през май 2000 година. Беше само на четиресет и две. Докторите проведоха серия тестове и установиха наличието на сериозни генетични мутации в три от гените му — APP, PSEN 1 и PSEN 2. Мутация в дори само един от трите би могла да доведе до ранен Алцхаймер. Мутации във всичките три се случвали твърде рядко. И двамата знаехме много добре каква е причината, но не казахме на лекаря нищо относно „Чартър“ и ваксината. Вместо това си взехме брошури и списък с препоръчваната литература по въпроса и се прибрахме вкъщи. Беше се преместил в стария ми апартамент на Брентууд. Бях доволен, че някой живее там.

Започна да ме нарича Пип. Отначало си мислех, че е чул Стела да използва това име, но после си спомних за пликовете с пари, които получавах всеки месец. На всеки пишеше „Пип“. Сетих се за екземпляра от „Големите надежди“, който ми бе оставил в ковчега си. Осъзнах, че пликовете са били поредната следа, която би трябвало да привлече вниманието ми върху книгата, когато я открих. Баща ми се отъждествяваше с Ейбъл Магуич, благодетеля на Пип от романа. Веднъж го попитах, но той само се усмихна.

Два месеца след като го диагностицираха, баща ми спря да говори. Седмица след това престана и да става от леглото си. Нямах друг избор, освен да го настаня в специализирано заведение, където можеха да наблюдават състоянието му и да се грижат за него ежедневно. Прекара последните шест години от живота си в хосписа „Кловърдейл“ в Монроувил, Пенсилвания. Посещавах го често и винаги го откривах на едно и също място — седнал в инвалидната си количка до големия прозорец, откъдето наблюдаваше западната морава и езерцето с патиците.