Окото на света

Когато влезе в стаята, която прислужницата му беше показала, се спря и се загледа. По рафтовете бяха подредени може би триста или четиристотин тома книги, много повече, отколкото беше виждал досега. Подвързани с плат или кожа и с позлатени кантове. Само няколко от тях бяха с дървени корици. Очите му зашариха по заглавията, отбирайки познатите и любими. „Пътешествията на Джейин Бродяжника“. „Есетата на Вилим Манехески“. Дъхът му секна, когато видя един облечен в кожа екземпляр на „Пътешествия сред Морския народ“. Трам много обичаше да я чете.

Той си представи Трам, разгръщащ книгата в ръцете си с усмивка, наслаждавайки се на самото докосване до страниците й, преди да се отпусне пред огнището, запалил лулата си, и да се зачете. При този спомен ръката му неволно стисна дръжката на меча и той изпита чувство на безвъзвратна загуба и самота.

Зад гърба му се чу покашляне и младежът разбра, че не е сам. Готов да се извини за неучтивостта си, той се обърна. Беше привикнал с това, че е по-висок от повечето хора, но този път очите му трябваше да се вдигнат нагоре, нагоре и още нагоре, а устата му увисна. И очите му най-сетне се спряха на главата, която стигаше чак до високия десет стъпки таван. Нос, широк, както и самото лице, и толкова сплеснат, че приличаше по-скоро на зурла, отколкото на нос. Вежди, провиснали надолу като опашки, обграждаха големите като паници бледи очи. Щръкнали сред гъста козина уши, от които стърчаха снопове косми. „Тролок!“ Той извика уплашено и понечи да се дръпне назад и да измъкне меча. Но оплете крака и се строполи на пейката, напълно зашеметен.

— Съжалявам, че вие, човеците, все така правите — изтътна глас като тъпан. Косматите уши потрепнаха и гласът стана тъжен. — Почти никой от вас вече не ни помни. Предполагам, че ние сами сме си виновни. Малцина от нас са излизали навън, сред хората, откакто Сянката падна върху Пътищата. Това е било… ох, някъде преди шест поколения. Веднага след Тролокските войни, така беше. — Рунтавата глава се разтърси и отрони въздишка, която спокойно можеше да мине за бичи рев. — Толкоз отдавна, толкоз отдавна е било, и толкова малко от нашите са излизали да попътуват и да погледат, че все едно никой не го е правил.

Ранд остана замръзнал на мястото си, с широко отворена уста, зяпнал във видението, обуто в огромни ботуши с широки носове, стигащи до коленете, и облечено в тъмносиньо сетре, закопчано от яката до кръста, което се спускаше към ботушите като фустанела. В едната си ръка съществото държеше книга, която изглеждаше съвсем мъничка в дланта му, и единият му пръст, широк колкото три обикновени, стоеше на мястото, където великанът беше прекъснал четенето си.