Окото на света

— Ние сме живи — възрази му Ранд по-рязко, отколкото му се искаше. — Живи сме. Поне дотолкова всичко е наред. И аз лично смятам да остана жив. Смятам да разбера на всяка цена защо сме толкова важни. Няма да се предам.

— Толкова хора! И всеки от тях може да е Мраколюбец. Господин Джил някак прекалено набързо склони да ни помогне. Що за човек трябва да си, за да можеш току-така да махнеш с ръка на Айез Седай и на Мраколюбците, все едно че са едно нищо? Това не е естествено. Всеки свестен човек на негово място би ни казал да се махаме или… или… или нещо такова.

— Яж — подкани го Ранд и го загледа упорито, докато Мат не задъвка парче от телешкото.

Той самият задържа за известно време треперещите си ръце на масата, мъчейки се да ги успокои. Страхуваше се. Не от господин Джил, разбира се, но имаше достатъчно други поводи за безпокойство. Високите крепостни стени на този град нямаше да спрат проникването на Чезнещ. Може би все пак трябваше да каже на ханджията за това нещо. Но дори Джил и да му повярваше, дали щеше пак с такава охота да им помогне, при мисълта че всеки момент някой Чезнещ може да се появи в „Кралски благослов“? А и тези плъхове… Може би плъховете наистина се размножават при струпването на много хора, но той не можеше да забрави съня в Бейрлон, който не беше сън, и скършения гръбнак на зверчето. „Понякога Тъмния използва гризачи и лешояди за свои съюзници — беше казал Лан. — Гарвани, врани, плъхове…“

Започна да се храни, но когато привърши, не можеше дори да си спомни вкуса на храната.

Една от прислужничките, онази, която чистеше свещниците, когато се появиха в хана, ги заведе до таванската стаичка. На косата стена имаше малка капандура, с по един креват от двете й страни и закачалки до вратата за личните им вещи. Тъмнооката девойка току усукваше полата си и се подхилкваше на Ранд. Беше хубавелка, но той знаеше, че каквото и да й каже, ще се почувства глупаво в собствените си очи. Присъствието й го накара отново да съжали, че не може да се оправя с момичетата като Перин. Въздъхна облекчено, когато тя ги остави сами.

Очакваше Мат отново да го жегне с някоя шега, но щом момичето си отиде, приятелят му се просна на едно от леглата, както си беше с наметалото и ботушите, и обърна лице към стената.

Ранд окачи вещите си на закачалката и погледна обърналия му гръб Мат. Стори му се, че той отново е пъхнал ръка под сетрето си и стиска дръжката на камата.

— Да не смяташ просто да лежиш тук и да се криеш? — попита го най-сетне.

— Уморен съм — отвърна Мат.

— Трябва да поразпитаме господин Джил за още някои неща. Сигурно може да ни каже дори как да намерим Егвийн и Перин. Може вече да са пристигнали в Кемлин, ако не са изгубили конете си.

— Те са мъртви — отвърна Мат откъм стената.

Ранд се поколеба още малко, но накрая се предаде. Излезе и затвори тихо вратата, понеже Мат май вече заспиваше.

На долния етаж обаче господин Джил го нямаше, макар острият поглед на готвачката да му подсказа, че и тя го търси. Известно време Ранд поседя в залата, но скоро се усети, че се заглежда във всеки влизащ посетител, във всеки непознат, който можеше да се окаже какъв ли не, или по-скоро — какво ли не — особено когато забеляза нечий тъмен силует, застанал на прага. Ако в хана се появеше някой Чезнещ, щеше да е като лисица, нахълтала в кокошарник.