Окото на света

Ранд се беше зазяпал омаян в огромните помръдващи уши на съществото.

— Казвам ти, не очаквах такова нещо, когато напуснах стеддинг.

— Ама ти си Огиер! — възкликна Ранд. — Чакай малко. Шест поколения? Тролокските войни, казваш! Ти на колко си години? — Още щом го изрече, разбра, че е много невъзпитано, но вместо да се обиди, Лоиал започна да се оправдава.

— Е, на деветдесет. Само десет години ми остават преди да се обърна към Корена. Мисля, че стареите трябва да ми позволят да се изкажа, щом са обмисляли дали мога да напусна, или не. Само че те винаги се тревожат, когато някой реши да излезе Отвън, на каквато и възраст да е. Вие, човеците, сте толкоз припрени, толкова непостоянни. — Той примигна и направи лек поклон. — Ще ме прощаваш, моля. Не биваше да го казвам. Но вие наистина непрекъснато се карате и биете, дори когато няма нужда.

— Няма нищо — отвърна Ранд. Все още се мъчеше да осъзнае възрастта на Лоиал. По-стар от стария Кен Буйе, а все още не бил достатъчно порасъл, за да… Той пристъпи и седна на един от столовете с високи облегалки. Лоиал се разположи на друг, двойно поширок, и едва се побра в него. Седнал, беше висок колкото изправен в цял ръст човек. — Но поне са ти позволили да излезеш.

Лоиал заби очи в пода, сбърчи нос и го зачеса с един от дебелите си пръсти.

— А бе, колкото за това, как да ти кажа. Разбираш ли, обикновено Корена не заседава много дълго, няма и година, но от това, което знам, мога да ти кажа, че докато решат, ще съм станал достатъчно пълнолетен, за да мога и сам да тръгна, без разрешението им. Опасявам се, че ще кажат, че съм вироглав, но просто… взех, че тръгнах. Стареите винаги са ми казвали, че съм луда глава, и се опасявам, че са прави. Чудя се дали вече са разбрали, че съм заминал? Но трябваше да тръгна.

Ранд прехапа устни, за да не се разсмее. Ако Лоиал беше луда глава, какви ли бяха останалите? Не заседавали дълго, нямало и година? Ако можеше да го чуе, господин ал-Вийр сигурно щеше да поклати глава в почуда — ако едно заседание на Селския съвет продължеше повече от половин ден, всички започваха да подскачат от нерви, дори търпеливият Харал Люхан. Отново го заля мъката по родния край и той въздъхна от спомените за Трам, за Егвийн, за хана и за Бел Тин на селската морава в онези щастливи времена. Но успя да ги потисне, макар и с усилие.

— Нали няма да се обидиш, ако те попитам — окашля се Ранд — защо толкова много си искал да… аа… заминеш Отвън? Аз лично бих предпочел никога да не бях напускал дома си.

— Защо ли? Ами за да погледам. — Каза го така, сякаш беше най-естественото нещо на този свят. — Изчетох книгите и разказите на пътешественици и ме опари мисълта, че трябва да изляза и да погледам, не само да чета. — Очите му просветнаха, а ушите щръкнаха. — Изучих всички четива, които можах да намеря, за пътешествия, за Пътищата, за обичаи в земи, обитавани от човеците, и за градовете, които сме построили за вас, хората, след Разрушението на света. И колкото повече четях, толкова повече разбирах, че трябва да изляза Отвън, да посетя сам онези места, където сме били, и сам да нагледам дъбравите.