Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
XVI
Когато Левин се качи на горния етаж, жена му седеше до новия сребърен самовар и новия чаен прибор; тя бе поканила старата Агафия Михайловна да седне при малката масичка, наляла й беше чай и четеше писмото на Доли, с която си пишеха редовно и често.
— Вижте, покани ме вашата госпожа, накара ме да седна при нея — каза Агафия Михайловна, като се усмихваше дружелюбно на Кити.
В тия думи на Агафия Михайловна Левин прочете развръзката на оная драма, която напоследък се разиграваше между нея и Кити. Той видя, че въпреки всички горчивини, причинени на Агафия Михайловна от новата стопанка, която бе й отнела правото на управление, Кити все пак я бе победила и бе я накарала да я обича.
— Ето тука едно писмо и за тебе — каза Кити, като му подаде едно неграмотно писмо. — Изглежда, че е от оная жена, на твоя брат… — каза тя. — Не съм го чела. А това е от нашите и от Доли. Представи си, Доли водила Гриша и Таня на детски бал у Сарматски; Таня била маркиза.
Но Левин не я слушаше; той се изчерви, взе писмото на Мария Николаевна, предишната любовница на брат му Николай, и го зачете. Това беше вече второ писмо от нея. В първото си писмо Мария Николаевна пишеше, че брат му я изпъдил без никаква вина и с трогателна наивност добавяше, че макар да е пак в голяма бедност, тя не моли и не иска нищо, а я отчайва само мисълта, че без нея Николай Дмитриевич ще загине поради лошото си здраве, и молеше брат му да се интересува за него. Сега тя пишеше друго. Намерила Николай Дмитриевич, отново се събрала с него в Москва и заминали за един губернски град, дето той бил назначен на служба. Но там се скарал с началника и тръгнал обратно за Москва, но по пътя така се разболял, че едва ли ще стане — пишеше тя. „Все вас поменува, пък и пари вече няма.“
— Прочети, Доли пише за тебе — усмихната започна Кити, но изведнъж се спря, като забеляза промяна в израза на лицето на мъжа си.
— Какво ти е? Какво има?
— Тя ми пише, че братът Николай е на умиране. Аз ще замина.
Лицето на Кити изведнъж се промени. Мислите й за Таня, маркизата, за Доли — всичко изчезна.
— Кога ще заминеш? — каза тя.
— Утре.
— Мога ли да дойда и аз с тебе? — попита тя.
— Кити! Какво приказваш! — с укор каза той.
— Как какво? — оскърби се тя, задето той сякаш с нежелание и яд посрещна предложението й. — Защо пък да не дойда? Аз няма да ти преча. Аз…
— Аз отивам, защото брат ми умира — каза Левин. — А ти за какво…
— За какво ли? За същото, за което отиваш и ти.
„Дори в такъв важен за мене момент тя мисли само за това, че още й е скучно сама“ — помисли Левин. И този предлог при такава важна работа го разсърди.
— Това е невъзможно — строго каза той.
Агафия Михайловна видя, че работата отива към скарване, тихо остави чашата си и излезе. Кити дори не я забеляза. Тонът, с който мъжът й бе казал последните думи, я обиди особено с това, че той, изглежда, не вярваше на думите й.
— А пък аз ти казвам, че ако отидеш, ще дойда и аз с тебе, непременно ще дойда — бързо и ядосано заприказва тя. — Защо да е невъзможно? Защо казваш, че е невъзможно?
— Защото ще се пътува Бог знае къде, по какви пътища, по какви хотели. Ти ще ме затрудняваш — каза Левин, като се мъчеше да бъде хладнокръвен.
— Ни най-малко. Аз не искам нищо. Дето можеш ти, там и аз…
— Е, достатъчно е само това, че там е тая жена, с която ти не трябва да се сближаваш.
— Аз не зная нищо и не искам да зная кой е там и какво има. Знам, че братът на мъжа ми умира и мъжът ми отива при него, и аз ще отида с мъжа си, та да…
— Кити! Не се сърди. Но помисли, тая работа е толкова важна, че ми е тежко да мисля, че проявяваш чувство на слабост, на нежелание да останеш сама. Щом ти е скучно да стоиш сама, иди в Москва.
— Ето, ти винаги ми приписваш лоши, подли мисли — започна тя със сълзи от обида и гняв. — Аз нищо, нито слабост, нищо… Чувствувам, че е мой дълг да бъда с мъжа си, когато той е в беда, но ти искаш нарочно да ми причиниш болка, искаш нарочно да не ме разбереш…
— Не, това е ужасно! Да бъда някакъв си роб! — извика Левин, стана и нямаше повече сили да сдържа яда си. Но същия миг почувствува, че бие сам себе си.
— Но тогава защо се ожени? Да бе си стоял свободен. Защо се ожени, щом се разкайваш? — започна тя, скочи и избяга в приемната.
Когато той отиде да я намери, тя хълцаше със сълзи.
Той заприказва, като искаше да намери ония думи, които биха могли не да я разубедят, а само да я успокоят. Но тя не го слушайте и не се съгласяваше с нищо. Той се наведе към нея и я улови за ръката, която тя дърпаше.