Пантерата
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Кори (bg) #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Пантерата». Краткое содержание книги:
Така де, защо да си правиш труда да стреляш, ако няма да улучиш?
Е, Замо беше доволен от себе си, а аз смятах, че сме страшни късметлии — нещо, което не можеше да се каже за Пантерата.
— Трябва да действаме, преди Пантерата да е чул цялата тази тишина — предложих.
Всички се съгласиха с мен и тръгнахме тихомълком и предпазливо по пътеката, която се виеше около подножието на върха с платното отгоре. След стотина метра Замо спря до някакъв тесен процеп, погледна нагоре и каза:
— Тук. Не виждам вход на пещера обаче… ами нещо като скален корниз…
Погледнах нагоре през оптичния мерник и различих скални пластове, които се издаваха от хълма и хвърляха сенки по склона. Входът на пещерата можеше да е под някой от тях.
Планът ли? Ако Чет и Бък бяха с нас, щяхме да останем тук цяла седмица с карти и диаграми, после да се обадим на Хауард и да го помолим да звънне във Вашингтон за разрешение. Аз обаче имах по-добър план — да се качим горе, да намерим пещерата, да убием Пантерата и да слезем долу.
Бренър обаче имаше някои добавки — Замо трябваше да остане тук и да ни прикрива, а ние тримата да потърсим входа, но само един от нас да влезе вътре. И кой по-точно? Е, ами който го е измислил.
— Внимавайте за опънати жици — прошепна Бренър. — Може да е заложил сигнални ракети или експлозиви.
Благодаря за предупреждението.
Тръгнах пръв, Бренър беше зад мен, а Кейт остана последна. Пътеката минаваше предимно по плоски скали, подобно на стръмно стълбище, разчистено от камъни. От време навреме по някой камък все пак се търкулваше и вдигаше ужасен шум, за който знаех, че не е толкова силен, колкото го чувах в главата си.
Бях доволен от малкия М4, който напълно отговаряше на рекламата си — лек и компактен и със сигурност щеше да свърши отлична работа в пещерата. Луната беше достатъчно ярка да осветява пътя, но не и да различим опъната жица, така че напредвах внимателно, като опипвах ръбовете на каменните стъпала.
Напредвахме бавно, но идеята бе да изненадаме Пантерата, без да бъдем изненадани ние от някоя жица и да бъдем направени на парчета. Или най-малкото да задействаме сигнална ракета, която щеше да ни освети като попаднали в светлините на фарове елени, след което да последва откос от АК–47.
Нямаше начин да знаем със сигурност дали има някакви подобни капани по пътя към пещерата, но ако аз живеех на подобно място, със сигурност щях да се погрижа да заложа на пътеката нещо, което да ме предупреждава за посетители.
И ето го наистина. Напипах го с ръката си — опъната жица на петнайсетина сантиметра над широкия корниз, на който ми предстоеше да изпълзя.
Обърнах се и дадох знак на Бренър, който бе на три метра зад мен, като използвах сигнала за опъната жица, който, ако случайно се интересувате, е като пантомима, в която опъвате ластик.
Бренър кимна. Обърнах се и внимателно прекрачих странично жицата. Не можеш да я срежеш, защото освобождаването на напрежението ще задейства капана. Затова я оставяш, маркираш я и продължаваш напред. Увих жицата с бялата си носна кърпа и продължих нагоре.
Бренър преодоля капана, Кейт го последва.
Намирахме се приблизително по средата на склона, който бе висок някъде около четиристотин и петдесет метра. Постепенно обаче преставаше да е толкова стръмен и в резултат ставаше по-трудно да видим какво ни очаква след поредното скално стъпало.
Зърнах с периферното си зрение нещо отдясно и замръзнах. Някакъв човек седеше на петнайсетина метра от мен, на същото стъпало, на което се намирах. Трябваха ми няколко секунди да осъзная, че това е снайперистко гнездо и че мъжът, който се бе облегнал на скалата, не помръдва, защото е мъртъв.
Дадох знак на Бренър, който предаде сигнала на Кейт, и двамата се изкатериха на стъпалото под мен, откъдето можеха да видят мъртвеца.
Тръгнах странично надясно и стигнах до седналия мъж, чиято глава бе отметната назад, сякаш се взираше в луната. Видях, че Замо е улучил целта си право в гърдите, малко вдясно от сърцето, но въпреки това фатално.
Пушката, която лежеше до него, имаше характерната форма на съветската снайперистка карабина „Драгунов“ и вероятно си беше точно такава. По-важното бе, че оръжието имаше оптичен мерник за нощно виждане, който все още светеше, и аз посегнах да го взема.
Изведнъж тишината се разцепи от пронизителен писък, от който подскочих. Звънящите телефони винаги ме стряскат, а този така и не спираше. Е, не беше сателитният ми телефон, който бе умрял, така че трябваше да е на снайпериста, който също бе мъртъв. Ако арабският ми беше по-добър, щях да отговоря и да докладвам, че тук цари мъртвешко спокойствие.