Пантерата

Излязохме от клисурата и продължихме нагоре. Този път водех аз, но Замо ме следваше отблизо и оглеждаше терена отпред, отстрани и зад нас.

Намирахме се на стотина метра от подножието на високия хълм, където би трябвало да се намира пещерата, и усетих ръката на Замо върху рамото ми. Приклекнах и го погледнах. Той оглеждаше нещо нагоре по склона.

Подаде ми пушката си и посочи като куче птичар. Погледнах в посоката, към която сочеше протегнатата му ръка. Приблизително в средата на склона имаше скала, на която бе седнал мъж в тъмни камуфлажни дрехи и нещо като карабина на колене. Докато се фокусирах върху него, мъжът вдигна оръжието и започна да оглежда терена под себе си. За миг проблесна стъкло на оптичен мерник и двамата със Замо се проснахме зад близката скала.

Докато връщах пушката на Замо, Кейт и Бренър изпълзяха до нас.

— Снайперист — казах аз.

Двамата кимнаха и замръзнаха на място.

Замо беше насочил пушката си към снайпериста. Бренър допълзя до него.

— Не можем да мръднем, без да ни види — каза Замо. Иначе казано, искаше разрешение да стреля.

Всички разбирахме, че ако Замо елиминира този тип, ще има още един мъртъв страж, който няма да съобщи за нас. От друга страна, като че ли нямаше друг изход от положението.

Бренър се замисли за момент, после каза:

— Ликвидирай го.

Замо като че ли остана доволен от заповедта.

Също като всички нас, Замо знаеше, че има само една възможност, в буквалния смисъл на думата. Заглушителят щеше да прикрие изстрела му, но ако пропуснеше целта си, куршумът щеше да улучи камък и дори най-некадърният снайперист щеше да се сети, че по него са стреляли и не са го улучили. И докато Замо презареди и се прицели отново, неприятелят щеше да се е скрил зад камъка и да е вдигнал тревога. А после щеше да започне да стреля по нас.

Снайперистът се намираше на петстотин, дори може би шестстотин метра нагоре по склона, в ефективния обхват на мерника на Замо. Изстрелът обаче нямаше да е от лесните заради тъмнината и защото неравният терен изкривява преценката за разстояние до мишената.

Всички бяхме неподвижни като камънаците около нас, докато Замо се прицелваше от коляно. Наоколо нямаше достатъчно висока скала, на която да подпре пушката си, така че се целеше без опора, а си личеше, че има проблем с наранената си лява ръка. Нямаше да издържи дълго в едно положение. И наистина, Замо свали пушката, после отново се прицели и отново се отказа.

Господи. Хайде, човече. Можеш да го направиш. И го направи бързо, преди онова копеле отново да започне да оглежда терена.

Замо пое дълбоко дъх, после стана, пое отново дъх, задържа го и стреля.

Отпусна се на коляно и вкара нов патрон.

— Цел? — попита Бренър.

Замо го погледна, сякаш не можеше да разбере въпроса. После каза:

— Целта поразена.