Пантерата

Нямах представа какво си е мислел или чувствал, когато пещерата е започнала да се тресе около него, но се надявах да е осъзнал, че светът му изведнъж е станал много по-малък. Това и липсата на новини от колибата на козаря явно му беше казало, че е сам и с проблеми. Може би беше разбрал, че Пърт Амбой в крайна сметка не е чак толкова лошо място.

— Чисто е — с висок шепот обяви Замо.

Бренър метна снайперистката пушка през рамо и всички се закатерихме по камъните.

Отгоре видяхме продължаващата пътека и върха отдясно.

Замо си взе пушката и огледа терена.

— Нищо не помръдва… не откривам оптичен мерник, насочен към мен… Има нещо като дълбока клисура, която прерязва пътеката… на около шестстотин метра… виждам каменна колиба… — Насочи вниманието си натам. — Нищо не се движи около колибата…

Бренър взе пушката и също погледна през мерника.

— Възможно е да е стражеви пост… между базовия лагер и пещерата…

„Възможно е“, което означаваше, че сме на прав път.

— Можем да заобиколим — каза Бренър.

— Да видим дали няма някой вкъщи — предложих аз.

Спуснахме се по купчината колкото се може по-тихо и продължихме напред.

Нищо не помръдваше освен нас. Нощната тишина се нарушаваше единствено от хрущенето на камъчета под обувките ни. Заради високия терен около нас започнах да си въобразявам, че някъде горе ни дебнат хора и че всеки момент тишината ще бъде разцепена от изстрели. Чия тъпа идея беше да дойдем тук?

Бяхме се разпръснали, но приближих до Кейт и я тупнах окуражаващо по гърба, след което продължих напред.

Замо — вървеше пръв — вдигна ръка. Всички спряхме и се отпуснахме на коляно, готови за стрелба.

Бренър отиде до Замо и двамата погледнаха един след друг през мерника.

Бренър ни направи знак да се приближим и ние с Кейт тръгнахме приведени напред.

На петдесетина метра пред нас се намираше клисурата, а в нея беше каменната постройка.

— Аз ще проверя — прошепна Бренър.

Е, щом настояваш… Спомних си обаче чия беше идеята, така че сграбчих Бренър за ръката и ясно му дадох да разбере, че ще отида аз. Кейт поиска да дойде с мен, но тая нямаше да я бъде.

— Прикривайте ме — прошепнах.

Тръгнах на прибежки напред и стигнах до ръба на клисурата, без да откъсвам поглед от каменната постройка. Проснах се на земята и погледнах през оптичния мерник надясно, където клисурата се спускаше между два хълма. Луната се беше издигнала високо в небето на юг и хвърляше добра светлина върху северния склон. Горе като че ли не помръдваше нищо. От лявата ми страна беше дъното на клисурата и колибата.

Насочих мерника към постройката. Подобно на повечето по тези места, тя нямаше прозорци, а само тесен проход без врата. Груба стълба водеше към равния покрив и от мястото ми се виждаше, че горе няма никой. Ако това беше стражеви пост, стражът се намираше вътре, което беше безсмислено от гледна точка на бдителността.