Аз съм пилигрим
- Автор: Хейс Тери
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546555458
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Аз съм пилигрим». Краткое содержание книги:
И аз се усмихнах в отговор.
- Тя ми остави осемдесет хиляди годишно.
- Само защото настоях - отвърна той. — Казах ѝ, че ако не направи подобен жест, най-вероятно ще оспориш завещанието ѝ и ще получиш почти всичко.
- Сигурно ѝ е призляло.
- Естествено. Та значи Бил искаше да скрие тази част от завещанието си до след смъртта на Грейс. Мисля, че се безпокоеше тя да не я оспори в съда и да те откаже със съдебните разноски. След смъртта ѝ, и след като се уверих в твоята почтеност, можем да продължим. - Отвори папката и измъкна някакви документи.
- Първата част от скритото завещание на Бил се отнася за имот в Долен Манхатън. Виждал ли си го някога?
- Дори не съм чувал за такъв имот - отговорих.
- Това е стар склад за чай, с фасада от чугун и огромна вътрешна площ. Според някои хора от това нещо можело да стане великолепен дом. Нямам представа защо го казват.
Финбар - вдовец без деца - живееше в апартамент с четиринайсет стаи в най-елитната част на Парк Авеню и не се учудих, че според него бившият склад едва ли е по-добър от контейнер за боклук.
- Бил го херметизира и монтира сложни системи за поддържане на температура и влажност, и защита от пожари. Той искаше да получиш тази сграда и съдържанието ѝ.
Подаде ми документите, подаде някакви книжа и на двамата адвокати, за да се подпишат като свидетели.
- Какво е съдържанието? — попитах.
Финбар се усмихна.
- Бил беше много подреден, съвършено рационален човек, но в една сфера от живота си никога не се е разделял с нищо...
- Изкуството! - прекъснах го, едновременно удивен и стъписан.
- Точно така. - Финбар кимна. - Както знаеш, едва ли е имало неизвестен художник, когото той да не е подкрепил, като е купувал негови произведения. Понякога цели изложби.
- Веднъж ми каза - отбелязах, - че идеята на повечето хора е да даряват средства на местната благотворителна организация. Той подкрепяше бедстващи творци лично.
- Да, правеше точно това - година след година, чек след чек. Но той имаше и добро око. Скот - това е най-важното, - и запазваше всичко, което е купил.
- И сега то е в склада?
- С тази цел го преустрои - прибра вътре произведенията. Уорхол, Рой Лихтенщайн, Хокни, Джаспър Джонс, Раушенберг - списъкът е безкраен. Ето го целия.
Бутна към мен разпечатка и аз я разлистих - страниците бяха пълни с имена, които вече познаваха и децата.
- Ами Грейс? След смъртта на Бил тя не се ли поинтересува от тези произведения?
- Както казах, тя не проявяваше интерес. Мисля, че в определен момент я е уверил, че е продал произведенията и парите са отишли в някой от тръстовете им.
Подаде ми още един гъсто изписан документ.
- Естествено, платната трябваше да бъдат застраховани и заради това се налагаше често да ги оценявам. Това е последната оценка.
Взех документа и видях, че до името на всяка картина има някаква стойност. На последната страница имаше обща сума. Втренчих се в цифрата и разбрах, че съм много богат човек - може би не колкото Камерън, но поне наполовина.
Тримата ме проследиха с очи, когато станах и отидох до прозореца. Дъждът продължаваше да пръска стъклата и не бях сигурен дали те, или сълзите замъгляват погледа ми. В края на живота си, въпреки съмненията си относно почтеността ми, Бил се бе погрижил за мен. Какво повече бих могъл да желая? Той беше чудесен човек и още веднъж си дадох сметка, че бе трябвало да се отнасям с него по-добре.
Обърнах се към Финбар и той ми връчи всички документи - подписани, подпечатани и освидетелствани.
- Честито - каза. - Сега притежаваш една от най-добрите колекции модерно изкуство на света.
27.
Сам, в евтиния хотел на една малка задна уличка в Бодрум, докато пишех завещанието си, трябваше да реша какво да правя със съкровищницата от платна, за която повечето куратори на музеи биха дали живота си.
Колекцията беше непокътната. Макар че бях прекарал много часове в тишината на склада за чай - обикалях между рафтовете с картини, вадех шедьоври, които никой не беше виждал от десетилетия, - не продадох нито една картина. Бяха твърде силно свързани с Бил и чувствата ми към тях - както и богатството, което представляваха - все още бяха твърде болезнени, за да ги потисна.
Странно обаче, разпореждането с тях след смъртта ми не представляваше никакъв проблем за мен. Вероятно решението е бълбукало на задната горелка на ума ми от часове, ако не и по-дълго.