Пътят на кинжала
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на кинжала». Краткое содержание книги:
В Иллиан Ранд се заклева да изтласка воините на Сеанчан обратно в океана, макар че сред Аша’ман се появяват признаци на лудост.
В Геалдан Перин се озовава лице в лице с интригите на Белите плащове, на сеанчанските нашественици, на пръснатите из страната Шайдо Айил и на самия Пророк. Любимата жена на Перин, Файле, може да заплати с живота си, а на самия Перин — да му се наложи да обрече на гибел душата си, за да я спаси.
Междувременно разбунтувалите се Айез Седай под водачеството на своята млада Амирлин Егвийн ал-Вийр се озовават пред армия, изпратена да ги спре пред Бялата кула. Но Егвийн е решена да свали узурпаторката Елайда и отново да обедини Айез Седай. Тя все още не рабира цената, която останалите — и тя самата — ще трябва да заплатят.
Изведнъж Луз Терин се размърда и кипна в него, забравил всякаква насмешка и лукавство. „Аз никога не съм бил побеждаван — изръмжа той. — Аз съм Властелинът на утрото! Никой не може да ме надвие!“
Ранд седна под дъжда, стисна Короната от мечове и се взря в падналия в калта Каландор. Остави Луз Терин да се гневи на воля.
Абалдар Юлан плачеше, благодарен на дъжда, че скрива сълзите по бузите му. Някой трябваше да поеме командването. Един ден все някой трябваше да поднесе извинението пред Императрицата, дано да живее вечно, а много по-скоро навярно — пред Сурот. Но не само заради тях плачеше той сега, нито дори заради мъртвия си другар. Грубо откъсна единия си ръкав и го положи върху взрените нагоре очи на Мирадж, за да не ги капе дъждът.
— Пратете заповеди за оттегляне — разпореди се Юлан и видя как стоящите около него мъже трепнаха. За пръв път на тези брегове Всепобедната армада бе понесла опустошително поражение и Юлан не мислеше, че е единственият, който плаче.
Глава 25
Нежелано завръщане
Седнала зад позлатената си писалищна маса, Елайда опипваше една потъмняла от времето фигурка от слонова кост на странна птица с клюн, дълъг колкото тялото й, и слушаше с известна насмешка шестте жени, застанали от другата страна на масата. Всяка от тях — Заседателка на своята Аджа, те се поглеждаха накриво, местеха кадифените си пантофи по килима с ярките шарки, покриващ по-голямата част от кафяво-червените плочки на пода, подръпваха извезаните си на лозници шалове така, че дългите им цветни ресни се поклащаха, и общо взето приличаха на кресливо ято слугинчета, съжаляващи, че не им стига кураж да се хванат за гушите пред очите на своята господарка. Мраз покриваше стъклата на прозорците, така че трудно можеше да се види прехвърчащият навън сняг, въпреки че понякога ветровете завиваха с ледовита ярост. На Елайда й беше съвсем топло, и не само заради дебелите цепеници, пращящи в бялата мраморна камина. Дали тези жени го съзнаваха, или не — е, Дуара поне го съзнаваше, а навярно и останалите — тя наистина беше тяхната господарка. Часовникът в пищно позлатената дървена кутия, който беше осигурила Кемайле, отброяваше с тиктакане отлитащите мигове. Стопилият се сън на Кемайле щеше да се сбъдне — Кулата връщаше славата си. В здравите ръце на Елайда до Аврини а’Ройхан.
— Никога не е бил намиран тер-ангреал, който да може да „контролира“ преливането на жена — говореше Велина с ясен и убедителен, но почти по момичешки висок глас, глас, който не отиваше на лицето й с клюнестия като на орлица нос и дръпнатите й очи. Тя седеше в Съвета от името на Бялата Аджа и беше образец за Бяла сестра, ако се изключеше свирепата й външност. Дори просто скроената й белоснежна рокля изглеждаше някак вкочанена и студена. — Твърде малко са намирани, които да изпълняват една и съща функция. Следователно напълно логично е, че ако е бил намерен такъв тер-ангреал, или повече от един, колкото и да е невероятно това, то не биха били достатъчно, за да контролират повече от две или три жени най-много. От това следва, че донесенията за сеанчанците са силно преувеличени. Дори да съществуват жени на „каишки“, то те не могат да преливат. Просто не могат. Аз не отричам, че тези хора държат Ебу Дар и Амадор, а може би и повече, но те явно не са нищо друго освен творение на Ранд ал-Тор, може би за да наплаши хората и да ги принуди да минат на неговата страна. Като този негов пророк. Това диктува най-елементарната логика.
— Много се радвам, че не отричаш поне Амадор и Ебу Дар, Велина — каза сухо Шеван. А тя наистина можеше да бъде много суха. Висока колкото повечето мъже и при това кокалеста и слаба. Кафявата Заседателка имаше ъгловато лице и дълга брадичка и шапчицата от къдрици не я правеше по-закръглена. С паешките си пръсти тя намести шала си и приглади полата си от тъмнозлатиста коприна, а в гласа й прозвучаха подчертано насмешливи нотки. — Аз лично не се чувствам толкова сигурна в твърденията какво може и какво не може да бъде. Например доскоро всички „знаеха“, че само щит, изпреден от Сестра, може да спре една жена да прелива. А после се появява една най-проста билка, наречена „корен от вилняк“, и ето, че всеки може да ти даде чай, от който ставаш неспособна да преливаш с часове. Полезно за необуздани дивачки и други такива, предполагам, но малка гадна изненада за онези, които си въобразяват, че знаят всичко, нали? Може би следващото, което ще се случи, е някой отново да се научи да прави тер-ангреал.
Елайда сви устни. Самата тя не се тревожеше от невъзможни неща и след като нито една Сестра не бе успяла да преоткрие сътворяването на тер-ангреал в продължение на три хиляди години, то никоя нямаше да успее тепърва, и толкова. Това, което сгърчваше езика й, беше знанието, изплъзващо се между пръстите й, когато искаше да го задържи. Въпреки всичките й усилия, вече всички посветени в делата на Кулата бяха научили за корена от вилняк. И това знание определено не се харесваше на никоя. Никоя не харесваше това, че изведнъж може да се окаже уязвима пред друга, познаваща няколко стръка билки, сварени в малко гореща вода. Това знание беше по-лошо от отрова, нещо, което Заседателките тук даваха ясно да се разбере.