Пътят на кинжала

Рубинде сви устни — сигурно искаше да наподоби усмивка, но устните й просто се сгърчиха. С гарвановочерната си коса и очи като сапфири, майенката обикновено изглеждаше готова да мине през Каменна стена, а опреше ли юмруци на бедрата си, и две стени щяха да са й малко.

— Засега се занимаваме с това, с което можем, Андая. В по-голямата част поне. Бунтовничките са затрупани от снеговете в Муранди, а ние ще им направим зимата толкова гореща, че напролет пълзешком ще дойдат да искат прошка и сами да молят за наказание. За Тийр ще се погрижим веднага щом разберем къде се е дянал Върховният лорд Дарлин, а за Кайриен — след като изровим Каралайн Дамодред и Торам Риатин от бърлогите, където са се скрили. Ал-Тор притежава засега короната на Иллиан, но и на това ще му дойде редът. Така че, ако нямате някакъв план как да го довлечем в Кулата и как да накараме тези така наречени „Аша’ман“ да изчезнат, мен ме чакат важни дела в моята си Аджа.

Андая изправи гръбнак и перушината й сякаш наистина настръхна. Впрочем, и на Дуара очите й се присвиха — при всяко споменаване за мъже, които могат да преливат, в тях припламваха пламъци. Шеван цъкна с език, сякаш гледаше деца, които са се сдърпали — макар че като че ли сцената й доставяше удоволствие, — а Велина се намръщи, неизвестно защо убедена, че стрелите на Шеван са насочени към нея. Всичко това можеше и да изглежда забавно, но май вече излизаше извън контрол.

— Работата на Аджите е важна, дъщери. — Елайда не повиши глас, но главите на всички рязко се извърнаха към нея. Тя върна костената статуетка при останалите в сбирката си в голямата кутия с гравирани рози и златни спирали, грижливо намести писалищната си кутия и кутията за кореспонденция така, че трите да се подредят изрядно на масата, и след като настъпи пълна тишина, продължи: — Работата на Кулата обаче е много по-важна. Вярвам, че ще изпълните точно декретите ми. Твърде много леност забелязвам напоследък в Кулата. Боя се, че на Силвиана ще й се отвори доста работа, ако нещата не потръгнат скоро. — Повече заплахи не огласи. Само се усмихна.

— Както заповядате, майко — промърмориха шест гласа, не толкова стабилни, колкото може би се искаше на притежателките им. Дори лицето на Дуара стана бледо като тесто, докато приклякаха в реверанс. Две Заседателки бяха лишени вече от столовете си и половин дузина бяха изтърпели по няколко дни тежък труд за наказание — което само по себе си беше достатъчно унизително и без да се добавя към него формулата „за смирение на духа“. Шеван и Седоре определено присвиха устни, припомнили си много добре търкането на подовете и работата в пералните — но никоя от тях не беше пращана при Силвиана за „смирение на плътта“. И на никоя не й се искаше. Наставничката на новачките често приемаше Сестри, наказани от своите Аджи или самонаказали се — дузината удари с брезова пръчка, колкото и да бяха болезнени, поне приключваха по-бързо, отколкото подравняването на градинските пътечки в продължение на цял месец — но проявяваше далеч по-малко милост към Сестри, отколкото към подчинените й новачки и Посветени. Не една Сестра беше прекарвала следващите няколко дни в чудене дали все пак тегленето на браната няма да е за предпочитане.